Те трябваше да изчакат подкрепления, но решиха да тръгнат сами и да спасят живота на пехотинците
В късния следобед на 14 януари 1967 г. три танка с нарисувано асо пика се насочват към командния пункт на 3-ти батальон и 1-ва пехота. Локацията Чау Ха – на около 30 километра южно от Да Нанг. Танковете са част от тежката бригада на 2-ри лейтенант Джим Рей. Лейтенантатът е изпратен в Хаваи на почивка и лечение, оставяйки своите машини под командването на сержант Джон Бартюсевич – 12-месечен ветеран.
Машините ескортират пехотинците през горска местност, оризови полета и пясъчни дюни. Точно този батальон е свикнал да изпраща машини за ремонт на 3-5 дена. Извършват се поправки, презареждане с гориво и попълване на изчерпаните муниции. Всяка една такава операция отнема не повече от 1-2 часа, но точно в този ден нито един от посочените танкове не е успял да премине своето сервизиране. За да не се пътува през нощта, Бартюсевич решава да остане близо до командния пост с план, че ще се върне за презареждане на сутринта.
На бойното поле е разумно и безопасно да открием танкистите именно в танковете. Сержантът няма да пропусне момента, в който да се оплаче, че не може да изпъне краката си, докато някои други капитани са недоволни от факта, че няма да пътуват през нощта, за да могат да се порадват на най-обикновено легло.
След полунощ на 15 януари, екипажите вече са се отдали на сън, когато някъде в далечината проехтява безпогрешния звук от минохвъргачки. Смъртоносната заря се наблюдава върху патрулна база в пустинната позиция и пясъчните дюни. Локализирана е само на няколко километра от планината Марбле.
Точно в тази точка американците трябва да пазят южните набези по Да Нанг, позната е още и като колана на смъртта, защото виетнамската армия не спира да обстрелва точно тази точка за съсредоточен артилерийски огън. Пехотинците трябва да следят за по-сериозни движения и най-често да се обаждат за въздушно подкрепление. Танковете стоят на задна позиция, но имайки предвид новите горски пътеки, спокойно могат да се отзоват при по-сериозна нужда.
Звукът от летящи снаряди скоро оцветява нощта, танкистите запалват двигателите и чакат команда, за да тръгнат, но такава не идва. След още няколко минути, младши офицер пристига и заявява, че танковете са необходими за опазването на позицията. Сержантът веднага подрежда машините в бойна формация и е готов да тръгне.
След близо 15 минути чакане на бариерата, нов офицер от командния център излиза, за да ги накара да изчакат, защото други бронирани машини ще се включат в подкреплението. Още 20 минути минават, докато танкистите слушат по радиото как повечето мъже крещят и дават най-различни заповеди. Броят на ранените се увеличава драстично, а фонът на стрелба и експлозии не спира. След още 15 минути, светлините и огънят позволяват на целия команден пункт да гледа сражаващия се батальон, сякаш е под светлината на прожекторите.
Бартюсевич е изнервен и вече няма никакво търпение. Неговият танк е отворен, той слиза и отива да се разправя в бойния център. Коментарът му пред командващите офицери е:
„Просто изпратете амфибиите и БТР-те, когато са готови!“
Взима радио с криптировка, за да може да говори свободно с войниците на защитната линия. Само няколко минути след точно това своеволие, Ланс Грег Ауклер ще изкрещи в радиото:
„Трябва да дойдете, те превземат позицията, превземат позицията, избиват ни като мухи!“
Бартюсевич вече няма никакво желание да чака и без разрешение, тръгва напред, повеждайки своята скромна колона от три танка. Нито един от останалите командири на бойната техника не чака втора покана. При всяко друго положение е ясно, че един танк на фронта на Виетнам не може да оцелее сам и често има нужда от пехота, която да го предпазва. Това не е нормалният сценарий за движение и въпреки всички рискове, трите танка, натоварени с останалите боеприпаси от предните дни и значително по-малко гориво, са готови да подпомогнат позицията. Часът е 1:55 през нощта.
Разстоянието от командния пункт до пустинната точка е около 10 километра. Бартюсевич е служил достатъчно във Виетнам, за да знае как се минират повечето позиции. Не е трудно дори да се досети, че ще има малки засади от виетнамци в горската част. Вместо да прави защитни маневри през гората и да използва защитна зиг-заг линия, той подкарва своите танкове директно през оризовите полета. Командирът на C-23, Ауклеър си спомня:
„Карахме на ръба на позволеното, не можеше да се очаква много от един 54-тонен танк. През цялото време подскачахме, а имаше моменти, в които изпадахме в безтегловност. В един момент стоя на мястото на стрелеца, а след това съм горе в купола. Наистина беше специално преживяване.“
Приближавайки се от югоизток към позицията, танкистите виждат размяната на трасиращи куршуми, техните цветни езици летят от двете страни. Виетнамците използват зелени трасиращи куршуми, докато пехотинците използват червени. Щом бронетехниката успява да улови позициите и да има пълен поглед на случващото се, Ауклеър ще напише в своя дневник, че престрелката приличала на добре осветена коледна елха.
Всяка следваща секунда е още една крачка към пропастта и скоро позицията ще се огъне. Единственото адекватно нещо от радиото е наличието на викове за помощ, организиране на отстъпление и други. Един от американците ще крещи, че виетнамците са навсякъде. Трите танка и екипажите осъзнават, че са на път да бъдат изправени пред една от най-тежките си битки в живота.
Преминават бързо бодливата тел и спират. Огънят от двете страни е изключителен хаос. На места се забелязват ръкопашни битки. Туловищата на бронираните танкове привличат вниманието на виетнамците и те няма да се колебаят да открият огън по тях. Куршуми от АК-47 отскачат от дебелата стомана на танка. Часът е 2:05 през нощта.
Танковете се опитват да влязат пред основната порта, която в момента е на трески. При опит да я разбият, огънят от автомати успява да заслепи командирите. Бартюсевич се изнервя и нарежда на танковете да преминат през бодливата тел. Маневрата е рискована, защото бодливата тел може да блокира машината и да я остави заземена за доста дълго време.
Тиранозаврите застават в колона и започват да газят бодливата тел, докато куршумите летят от всички страни. Някъде по пътя успяват дори да сгасят и виетнамци. Всички танкове имат ксенонови прожектори за търсене. В един момент и трите танка блясват и осветят цялата зона, заслепявайки противника. Повечето куршуми спират да ги целят – в единият случай са твърде високо, а в другият са твърде ниско.
Светлината разкрива и още една истина – танковете преминават върху телата на американци и виетнамци. Виетнамците осъзнават, че не са се подготвили за пристигащите танкове и решават да отстъпят обратно в гората. Войниците на НВА решават, че могат да тестват силите си Бартюсевич чака точно това. Разделя колоната и изпраща командир МакНали и неговия С-24 в ляво, докато Сонкрант и неговия С-23 се позиционират от дясно. Танкът на Бартюсевич заема централна позиция.
По радиото се забранява употребата на 90 мм оръдие, което може да убие и американци при евентуално откриване на огън. Единственото разрешено оръжие е 30-калиброва и 50-калиброва картечница, използвани като странични оръжия.
Трите танка тръгват напред и започват да хвърлят огън и жупел, следвайки зелените шрапнели. Наближавайки една позиция, сержант Роджър Липскомб се качва на танка и посочва на Бартюсевич къде точно са вражеските позиции. Точно там се намират техните тежки картечници и командния им пост, сержантът посочва и картечно гнездо на север от оградата, където 4-ма души са притиснати и нямат никаква възможност да преминат безопасно линията.
Двама от тях са ранени, докато другите двама все още се защитават. На тази странична мисия е изпратен Сонкрант с неговия С-23. Танковете се разделят, но не пропускат да попарят въздуха със своите тежки картечници. Куршумите летят и преминават през човешкото месо като нож през масло. Летят човешки крайници, а лека полека и пехотинците започват да се редят зад тях и да се придвижват напред.
Сонкрант използва монтираната на купола 30 мм картечница, докато Луис седи на стола и управлява своята 50 мм картечница. Бойт се намира свободен, след като не му се налага да стреля с голямото оръдие, продължава да подава муниции на картечарите. Шофьорът Ауклеър трябва да внимава и да изпълнява всяка една команда, за да не прегази някой американец на земята. Понеже е открит, той трябва да се отбранява със своя пистолет и да не позволява на виетнамци да се опитат да се качат върху машината.
Преди танковете да пристигнат, противникът е бил на път да завземе цялата база. Картинката е грозна и Сонкрант си спомня как пред него се бият пехотинец и виетнамец, докато не пристига втори виетнамец и не убива американеца. При тази гледка, Луис вече не чака втора покана и прерязва и двамата „победители“ на две с 50-калибровата картечница. Опитът да избегнат схватката и да стигнат до отцепените войници е грешен. Вместо да продължат към въпросната точка, те се озовават в центъра на атаката и започват да се изправят сред нови и нови вълни на противници. Луис си спомня, че са били толкова близо, че можел да види очните им ябълки. Луис се унесъл толкова много в стрелбата, че се наложило накрая Сонкрант да го бие по каската, за да прекрати огъня.
Редник Дон Рийд е един от бранителите на позицията и по-късно ще разкаже, че когато танковете са навлезли в територията на битката, виетнамците са правили своята втора вълна. Тогава някой открил огън с 50 мм картечница и успял да избие всички. След отблъскването, 3-те танка се нареждат в боен строй и започват разчистването и охлаждането на всички страсти. Стрелбата на картечниците е придружена от огъня на пехотинци. Бартюсевич се насочва към вражеския лагер и главната палатка. Още щом се доближава, огънят идва от три страни. Лично той отваря купола на танка, за да спре виетнамците да се опитат да се качат и да използват ръчни гранати.
Осъзнавайки, че противникът се опитва да постави тежки картечници, Бартюсевич нарежда на всички да натиснат педала и да минат през главната палатка, продължавайки стрелбата. Трите танка успяват да прегазят цялата структура. Сонкрант се насочва към зоната с бункерите, когато срещу него изкача пехотен сержант, който посочва къде се намират 4-мата отцепени войника. Бойт излиза от танка и отива да ги изтегли, докато картечницата не спира да охлажда всички виетнамски амбиции за победа. Около 20 минути след влизането в гората, Бойт се връща с празен пълнител за пистолет и един ранен войник на рамо. В следващият час, всички ще бъдат спасени, докато танкистите ще искат хвърлянето на муниции и медицински принадлежности за пострадалите.
Виетнамската атака е преминала в отстъпление, но веднъж след като противника е извън приятелската линия, Бартюсевич нарежда на всички танкове да пуснат в употреба 90 мм оръдие. Докато трите танка се разправят безмилостно, командващият офицер разбира, че подготвяните бронетранспортьори са се изгубили по пътя. За да могат да ги открият и да се включат в забавлението, един от танковете ще включи своя ксенон директно към небето, ще го държи за няколко секунди и след това ще го изключи. Операцията ще се повтори няколко пъти. Докато пристигнат, битката вече е приключила.
Някъде към 4 часа сутринта ще започнат да идват и хеликоптерите, които да товарят ранените. След още една патрулна обиколка, танковете помагат на пехотата да събере телата. Няколко позиции на минохвъргачки са унищожени по пътя. Позицията търпи сериозни загуби – 45% от бункерите са ударени с най-различни гранати.
Защитниците на пустинната позиция са се изправили от срещу цял батальон – около 360 души, подкрепяни от местни виетнамски партизани. Численото им превъзходство е 6-1. Защитата е трябвало да понесе експлозии, огън от автомати, ръкопашен бой, атака на щик и огън с минохвъргачки. Един от местните пехотинци ще потвърди, че тази точка е можела да бъде заличена, докато не пристига каляската на ангелите – трите танка.
Жертвите на пехотата са около 16 души и 33 ранени от 79 души. Танковете получават по 20 потвърдени убийства и още 10 възможни. Броят на загиналите виетнамци, поне по официални данни на Северен Виетнам са едва 61 – няма нито един американец, който да не заяви, че това е много безумна и почти смешна цифра.
Ауклеър ще признае, че това е била неговата най-жестока и свирепа вечер във Виетнам. На следващата сутрин танковете се оттеглят на заслужена почивка. За неподчинението си и изпълнението на служебния дълг, Бартюсевич получава сребърна звезда. Неговият шофьор Делука и Бойт, както и зареждачът от танка на Сонкрант получават бронзова звезда. По-късно Луис ще признае:
„Радвам се, че Бартюсевич получи сребърна звезда. Наистина я заслужава, а и в противен случай щеше да бъде изпратен на военен съд.“
