Скачащата Бети: Нацистката мина, която поразява и до днес

Германската Schrapnellmine (или с-мина), известна още като „скачащата Бети“ на Западния фронт и „мината жаба“ на Източния фронт, е най-известният представител на класа Противопехотни скачащи мини (ПСМ). При задействане тези мини се изстрелват във въздуха и се взривяват на около 1 метър от земята като разпръскват смъртоносно шрапнели във всички посоки. Скачащата Бети е разработена от Германия през 30-те години и се използва широко от германските сили по време на Втората световна война като има два варианта, обозначени спрямо годината на първото им производство: SMi-35 и SMi-44. Произведени са над 1,93 милиона от тях, а дизайнът им е смъртоносен, успешен и широко имитиран.

ю

Френски войници по време на Саарско настъпление

Френски войници се сблъскват с мината по време на малки проучвания в богатия на въглища германски регион Саар на 7-11 септември 1939 г., по време на Саарско настъпление. Мината допринася за оттеглянето на тези френски набези и в следствие потвърждава нейната ефективност в очите на германското ръководство и подтиква САЩ и други страни да копират дизайна й. След опита си французите я наричат „тихият войник“.

Третият райх използва силно „жабата“ по време на отбраната на окупираните от нея територии и германската земя по време на съюзническите нашествия в Европа и Северна Африка. Мините сe произвеждат в голям брой и се заравят щедро – например, германската десета армия разполага над 23 000 от тях като част от подготовката си за отбрана по време на инвазията на съюзниците в Италия.

С-мините са разположени и по плажовете на Нормандия в подготовка за очакваното нашествие като част от обща програма за тежko миниране и укрепление. На два малки безлюдни острова, точно до плажа Юта, където съюзническите плановници се опасяват, че германците са установили тежки оръжейни батерии, Ромел нарежда мините да бъдат „засети като тревни семена“. Германците разполагат милиони мини от различен тип – противопехотни (като Бети) и противотанкови, изкопават стотици километри окопи, полагат бодлива тел и изграждат хиляди препятствия по плажовете. Впоследствие мините са използвани за защита на германските позиции по време на битката при Нормандия и при отбраната на Северна Франция и германската граница. Те обикновено се използват в комбинация с противотанкови мини, за да се противопоставят на напредъка както на пехотата, така и на тежките машини. Съюзниците успяват да премахнат около 15 000 невзривени мини от дюните след първоначалната инвазия в Нормандия.

Mината получава своя странен псевдоним „скачащата Бети“ (Bouncing Betty) от американски пехотинци. Тя има като цяло голям психологически ефект върху съюзническите сили поради способността си да осакатява, вместо да убива. Германците използват тактиката да поставят пехотни около противотанкови и противовъздушни мини, което допринася за репутацията, защото ако дадено превозно средство бъде деактивирано от взрив, войниците са хванати в капан в него, докато някой не дойде да ги спаси.

По-специално,  най-уязвими са крайниците и гениталиите на пехотинците. В книгата си „Mine Warfare on Land“ подполковник Слоун описва скачащата мината като „вероятно най-страховитото устройство, срещано от съюзническите войски във войната.“ Точните му жертви не са известни, защото съюзниците не регистрират дали смъртта е причинена от определен тип оръжие, а само дали е настъпила в хода на битката.

Производството на мината спира след края на Втората световна война. Не е открита информация за точната съдба на останалите запаси, но може да се приеме, че мнозинството са унищожени като част от разоръжаването на Германия след нейното предаване, въпреки че вероятно някои са запазени за проучване и пресъздаване от съюзниците, в резултат на което се появяват много директни имитации. По време на военната окупация на Германия и следвоенното възстановяване на Европа, Инженерният корпус на американската армия, новосъздаденото френско правителство и британското министерство на отбраната участват в една от най-продължителните и успешни операции по разминиране в Западна Европа. Франция разполага най-разнообразен персонал, който да се заеме с тази задача, включително 49 000 германски военнопленници. Тази съвместна операция елиминира по-голямата част от останалите полета от мини в разкъсаната от войната западна половина на континента и е силно подпомогната от германската политика за ясно маркиране и точно записване на местоположението на минните полета.

Въпреки това, инциденти в Северна Африка, бившите страни от Варшавския договор, Франция и Германия все още се случват спорадично. Северна Африка и Източна Европа имат особено голямо количество непочистени минни полета, загубени в пустинните пясъци или забравени от властите. В Либия, например, Червеният кръст изчислява, че над 27% от земеделските земи са неизползваеми поради минните полета от Втората световна война. Докато германската документация казва, че с-мината има ефективен живот от две до седем години след заравянето, експлозивният заряд все още може да работи и до днес.