Кратка история на мълчаливите протести
Протестите обикновено се смятат за големи и шумни мероприятия. Но мълчанието може да бъде също толкова ефективен инструмент за предизвикване на промяна.
В една авторитарна държава с масова цензура някои думи и изображения могат да ни докарат сериозни проблеми. „Мълчанието при такива обстоятелства създава сила“, казва Джефри Васерстрьом, историк и специалист по съвременна китайска история в Калифорнийския университет в Ървайн. „Когато протестиращият се присъедини към тълпа без да казва нищо, той лишава държавата от инструментите й за потискане. Думите на един мълчалив гражданин не могат да бъдат отнети или използвани срещу него.“
През последните години протестиращите по целия свят се изправят срещу своите правителства с празни листове. По-рано тази година руснаци, които се противопоставят на нахлуването на Владимир Путин в Украйна, бяха грубо отстранени от улиците, след като издигнаха празни листове хартия в отговор на закон, който забранява изричането или публикуването на думата „война“ във връзка с военната кампания.
В Хонконг през 2020 г. граждани, в протест срещу нов закон за сигурността, изразяват гнева си по същия начин – с празни бели листове. Властите арестуват близо 200 души по закона; един мъж дори е осъден на 9 години затвор за носене на знаме със забранения лозунг „Освободете Хонг Конг, революция на нашето време“.
Историята на мълчаливия протест
Слуховият вариант на празния лист е, разбира се, е мълчанието. Протестирането без думи е техника, използвана още от чернокожите американци през юли 1917 г., когато около 10 000 граждани, организирани от религиозни групи и Национална асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP), излизат на митинг по Пето авеню в Манхатън, за да протестират срещу расовото насилие и дискриминацията. Както съобщава New York Times, „на митинга има хора от всяка негърска организация и църква в града. Те обаче маршируват не като организации, а като хора от една раса, обединени от кръвни връзки, и работещи за обща кауза.“
През септември 1968 г. десетки хиляди студенти организират мълчалив марш, призовавайки за по-силна демокрация в Мексико. Обратно на обвиненията на мексиканското правителство, че са прибягнали до насилие, студентите всъщност протестират, като просто носят знамена. „Вземате символите на режима и същевременно разкривате нелегитимността му“, казва Дейвид Майер, социолог в Калифорнийския университет в Ървайн.
Други протести използват по-очевидни символи на репресия, включително белезници и превръзки на очите и уста. Последният от тях става широко разпространен като политическа опора след процеса срещу Чикагската седморка (първоначално осморка) – антивоенни протестиращи, които са обвинени в подбуждане на безредици на Демократическата национална конвенция в Чикаго през 1968 г. По време на процеса през 1969 г. съдията нарежда да бъде запушена устата на обвиняемия Боби Сийл и да бъде окован за стола.
Десетилетия преди футболистът Колин Каперник да предизвика вълнения, като коленичи по време на националния химн преди мач по американски футбол, редица чернокожи спортисти мълчаливо използват статуса си, за да се борят с потисничеството. На церемонията по награждаването на победителите в бягането на 200 метра на Летните олимпийски игри през 1968 г. в Мексико Сити медалистите Томи Смит и Джон Карлос вдигат ръка в ръкавица, стисната в юмрук, като призив за спазване на правата на човека.
Теорията зад мълчаливите протести е, че когато каузата е ясна и справедлива, няма причина да се крещи за нея – принцип, демонстриран и в по-нови примери. През 2009 г. мирен митинг в Иран срещу нечестните избори завършва със стрелба и експлозии. За да излеят гнева си, стотици хиляди иранци се срещат на символичния централен път на Техеран, улица „Ислямска революция“, и тихо тръгват към Площада на свободата, надявайки се да избегнат проблеми с полицията. През 2011 г. протестиращите в Рияд, Саудитска Арабия, стоят тихо в знак на солидарност с активисти, задържани без съд от режима на страната. Няколко пъти в Хонконг тълпи се събират на мълчалив протест срещу намесата на Пекин в конституцията и правните въпроси на града.
Заместители на мълчанието
Лозунги, шеги, предмети и цветове могат да заменят посланията. В Хонконг протестиращи носят жълти чадъри – също полезни за защита срещу лютив спрей – като символ на тяхното искане за демокрация. В Тайланд протестиращите заимстват жестa с три вдигнати нагоре пръста от поредицата „Игрите на глада“ в протест след военен преврат. На други места знамена с дъга и думата „Солидарност“ се наблюдават на протестите, водени съответно от защитниците на ЛГБТ обществото и полските трудови права.
В някои авторитарни нации дисидентите създават шеги и изображения, за да съберат последователи и да отслабят подкрепата за режима. В Съветския съюз от ерата на Студената война достъпът до пишещи и фотокопирни машини е строго контролиран. Но протестиращите могат да споделят новини и да дразнят служителите със самиздатска литература, която се набира на ръка и се предава тайно от човек на човек. Тези публикации също използват хумор, за да се шегуват с постсталинисткото съветско общество. В един такъв пример мъж раздава празни листовки на улицата и когато го питат защо, той казва: „Какво има да се пише повече? Всичко е ясно.“
В началото на 20 век поколения китайски писатели и философи водят тихи философски и културни революции в своята страна. Джоу Шурен, по-известен с псевдонима Лу Сюн, подтиква гражданите да се откажат от репресивните традиции и да се присъединят към модерния свят, като пише: „Винаги съм се чувствал обграден от всички страни от Великата стена; тази стена от древни тухли, която непрекъснато се подсилва. Старото и новото заговорничат да затворят всички ни. Кога ще спрем да добавяме нови тухли към стената?“
С течение на времето китайските граждани усвояват изкуството да изразяват недоволство срещу масовата цензура и правителствения контрол. Това се вижда ясно при движенията, които разцъфтяват след смъртта на Мао Цзедун през 1976 г. На протестите през 1989 г. на площад Тянанмън в Пекин участниците използват ивици червен плат като превръзки на очите. Преди танковете да превърнат едноседмичното събиране в трагедия на 4 юни, музикантът Цуи Джиан изсвирва химна „Парче червен плат“, преобръщайки патриотичния символ на комунистическото управление в знаме на надеждата за едно разочаровано поколение.
След като стотици, ако не и хиляди, са застреляни от военните, Китай забранява всякакво споменаване на събитията на площад Тянанмън. Но народът става изключително добър в използването на сурогатни изрази, за да говори за трагедията. Въпреки че китайските цензури следят за термините, свързани с датата, като „шест четири“, емоджитата понякога могат да заобиколят тези мерки. Според Менг Ву, специалист по съвременна китайска литература в Университета на Британска Колумбия, просто емотиконче на свещ, публикувано на годишнината, казва на читателите, че авторът има предвид трагедията, дори и да не могат да говорят директно за нея. През последните години правителството премахва достъпа до емотикони със свещ преди годишнината.
Като оцелял от клането на Тянанмън, пред публика в Скуеър Парк във Вашингтон, студент, който нарича себе си Рик, изразява загриженост за свой приятел, който е задържан от полицията в родната му провинция Гуангдонг. Предвид репресиите на правителството, Рик предполага, че обществените протести са до голяма степен приключили засега. И все пак, прогнозира той, движението ще „се превърне в нещо друго“ – нещо, което тепърва ще бъде написано.
