Концентрационни лагери е имало и преди Аушвиц

Преди първият затворник да влезе в съветския ГУЛАГ, преди „Arbeit macht frei“ да се появи на портите на Аушвиц, още преди 20 век дори да е започнал, концентрационните лагери са намерили първия си дом в градовете на Куба.

Най-ранният съвременен експеримент за задържане на групи цивилни без съд е започнат от двама генерали: един, който отказа да въведе лагери в света, и един, който не.

Арсенио Мартинес Кампос

Битки се разразяваха на почивки и без почивки в продължение на десетилетия заради желанието на Куба за независимост от Испания. След години на бой с кубински бунтовници, Арсенио Мартинес Кампос, генерал-губернаторът на острова, пише до испанския премиер през 1895 г., за да каже, че вярва, че единственият път към победата е в нови жестокости както към цивилни, така и към бойци. Според него, за да изолират бунтовниците от селяните, които понякога ги хранят или приютяват, е необходимо да се преместят стотици хиляди селяни в градове, държани от Испания, зад бодлива тел – стратегия, която той нарича реконцентрация.

Бунтовниците обаче проявяват милост към ранените испанци и връщаха военнопленниците невредими. И така Мартинес Кампос не може да се накара да започне процеса на реконцентрация срещу враг, когото счита за почтен. Той пише до Испания и предлага да предаде поста си, вместо да налага мерките, които е определил като необходими. „Не мога“, пише той, „като представител на цивилизованата нация, да бъда първият, който извършва акт на жестокост.“

Валериано Вайлер

Испания връща Мартинес Кампос и на негово място изпраща генерал Валериано Вайлер с прякор „Касапинът“. Има малко съмнение какви ще бъдат резултатите. „Ако не може да води успешна война срещу въстаниците“, пише The New York Times през 1896 г., „той може да води война срещу невъоръженото население на Куба“.

Цивилни граждани са принудени, със заплаха от смъртна присъда, да се преместят в лагери и в рамките на една година островът вече държи десетки хиляди загинали или умиращи реконцентрирани, които са определени като мъченици във американската преса. Не са необходими масови екзекуции – ужасяващите условия на живот и липсата на храна в крайна сметка отнемат живота на около 150 000 души.

Когато американските вестници съобщават за бруталността на Испания, американците изпращат милиони килограми царевично брашно, картофи, грах, ориз, боб, хинин, кондензирано мляко и други на гладуващите селяни, като железниците предлагат безплатно да превозват стоките до крайбрежните пристанища. Когато американският кораб Мейн потъва в Хавана през февруари 1898 г., Съединените щати вече са подготвени да тръгнат на война. В обръщение към Конгреса, президентът Уилям Маккинли казва за политиката на реконцентрация: „Това не е цивилизована война. Това е изтребване. Единственото спокойствие, което може да постигне, е това на пустинята и гроба.“

Тези лагери не се появиха от нищото – принудителната работна сила съществува от векове по света. Но едва с появата на бодлива тел и автоматичните оръжия малка охранителна сила може да следи за голямо количество затворници. С тези промени се поява нова затворническа институция и фразата „концентрационни лагери“ навлезе в света.

Но официалното отхвърляне на лагерите беше краткотрайно. След като побеждават Испания в Куба след няколко месеца, САЩ овладяват няколко испански колонии, включително Филипините, където се провежда още един бунт. В края на 1901 г. американските генерали, които се бият в най-динамичните райони на островите, също се обръщат към концентрационни лагери. Военните оправдават този завой официално като правилно прилагане на премерена тактика, но това не отразява никак реалността. Виждайки един от тези лагери, офицер от армията пише: „Изглеждаше като извън този свят, без гледка към морето – всъщност по-скоро като някакво предградие на ада.“

В Южна Африка концепцията за концентрационни лагери се развива паралелно. През 1900 г., по време на Бурската война, британците преместват над 200 000 цивилни, предимно жени и деца, зад бодлива тел в шатри или импровизирани колиби. Отново идеята за наказване на цивилни предизвиква ужас сред онези, които се смятат за представители на цивилизования свят. „Кога войната не е война?“ пита британският член на парламента сър Хенри Кембъл-Банерман през юни 1901 г. „Когато това се осъществява чрез методите на варварството като Южна Африка.“

В лагерите загиват далеч повече хора, отколкото в боя. Замърсените запаси от вода, липсата на храна и инфекциозните заболявания в крайна сметка убиват десетки хиляди задържани. Въпреки че бурите (основната част от белите жители на Южна Африка) често са представяни като груби хора, незаслужаващи симпатия, отношението към потомците на европейците е шокиращо за британската общественост. Същевременно по-малко се отбелязват британските лагери за чернокожите африканци, които имат още по-лоши условия на живот и на моменти затворниците са получавали едва половината от дажбите на белите затворници.