Кой помага на нацистите да избягат и кой помага да бъдат заловени

През 1950 г. мъжът, известен днес като „архитектът на Холокоста“, нацисткият офицер от СС Адолф Айхман, бяга от Европа в Аржентина. По-късно, през 1960 г., той е заловен и докаран в Израел. Отвличането на Айхман от Мосад, разузнавателната агенция на Израел, е юридически съмнително, но последвалият процес по обвинението в организиране на масово депортиране на евреи към лагерите на смъртта – заедно с Франкфуртските процеси за Аушвиц от 1963-65 г. и показването на Холокоста в телевизионния минисериал на Марвин Хомски от 1978 г. – се разглежда като основополагащ момент в паметта на тази трагедия. Не трябва обаче да си спомняме само залавянето на нацистите, а изначално факта, че те успяват да избягат. Как се случва това?

Как много нацисти успяват да избягат – и кой им помогна?

Слухове отдавна носят, че ODESSA, кодовото име на „Организация на бившите членове на СС“, измъква нацисти от Европа към Южна Америка – най-вече към Аржентина, чийто президент Хуан Перон е почитател на нацизма. Въпреки че няма убедителни доказателства, че такава организация е съществувала, вероятно има по-малки и до голяма степен независими нацистки групи, които осигуряват подобни бягства. Смята се, че една от тях е „Паякът“, в която участва и оберщурмбанфюрерът (лидер на щурмова единица) Ото Скорцени, известен със спасяването на италианския диктатор Бенито Мусолини от затвора в района на Гран Сасо в Южна Италия през 1943 г.

Има различни канали за евакуация – някои нацисти бягат от Дания в Швеция и оттам в Аржентина (т. нар. скандинавски маршрут). Повечето обаче минават през Италия или през Испания (иберийския маршрут), или през Рим и Генуа (ватиканския маршрут). Истински скандалното не е в това, че нацисти помагат на нацисти, което не е изненада, а в това, че една от ключовите връзки действа в тайно споразумение с Ватикана. Толкова благодарен е Айхман за тази помощ, че иска да получи – макар и протестант – статута на „почетен член“ на католическата църква.

Маршрутите през Италия са организирани отчасти от хърватския свещеник Крунослав Степан Драганович и австрийския епископ в Рим Алоис Худал. На избягалите нацисти са издадени фалшиви документи за самоличност, което, разбира се, не би могло да стане без съдействие от Международния червен кръст. Много важни нацисти се измъкват през тези марщрути: освен Айхман, бегълците включват и Йозеф Менгеле, и Анте Павелич, лидерът на хърватското движение Усташи, отговорен за смъртта на над 100 000 евреи и сърби.

Хауптщурмфюрер Клаус Барби

И не само нацистите и техните привърженици управляваха каналите. Корпусът за разузнаване на армията на Съединените щати (CIC) помага на някои от своите информатори да стигнат Южна Америка през Италия, включително функционера на Гестапо Клаус Барби, така нареченият „касапин от Лион“. Корпусът използва Барби като информатор за комунистическата дейност – дори след като се знае, че е замесен в престъпления срещу френската съпротива и евреите – и отказва да го предаде на французите, които искат да го съдят. В крайна сметка с помощта на Драганович американците реализират бягството му в Боливия. Освен това британците се противопоставят на натиска да арестуват Павелич, макар да знаят къде се намира – предаването на Барби на Йосип Броз Тито, министър-председател на Югославия, би означавало, че усташките агенти, които работят за британците в кампанията срещу комунизма на Тито, биха били по-малко навити да сътрудничат.

Американските и британските тайни служби помагат на някои бивши нацисти да избегнат ръката на закона като ги вербуват след войната с цел шпионаж. През 1988 г. общопартиен парламентарен доклад разкрива, че Великобритания, както пише историкът Дейвид Чезарани, е „убежище за хора, които са работили с желание с нацистите и са извършвали жестокости над евреи и други цивилни по време на войната.“ Американците също привличат нацистки учени, за да подпомогнат изграждането на военните си изследвания,. Съветския съюз също. Операцията Кламер, например, е американска програма за залавяне на колкото се може повече немски учени, които да помагат в очакваната Студената война.

Това не означава, че съюзниците не са следили нацисти в края на войната. В бестселъра си за 2013 г., „Ханс и Рудолф“, писателят Томас Хардинг описва как големият му чичо Ханс, еврейски емигрант във Великобритания през 1936 г., се присъединява към британския екип за разследване на военни престъпления през 1945 г. и помага да се издири Рудолф Хес, командир на Аушвиц. Американците залавят и Ернст Калтенбрунер, ръководител на Главния офис за сигурност на Райха, в австрийските планини през май 1945 г. Процесите в Нюрнберг и всички, които ги следват, едва ли биха били възможни без значителни усилия за арестуване на нацисти. Нито щеше да има денацификацията, като се има предвид, че съюзниците във всичките четири зони на следвоенна Германия интернират около 250 000 бивши нацистки служители. И все пак бягствата в Южна Америка на много нацисти повдига въпроси за небрежността на съюзниците.

 

 

Как са залавяни нацистите след Втората световна война и от кого?

Никоя организация не е по-отдадена на лова на нацисти от Мосад, израелската разузнавателна агенция, която хваща Айхман. Но районният прокурор на Хесен в Западна Германия Фриц Бауер е този, който казва на Мосад местонахождението на Айхман в Аржентина. Бауер, избягал от нацистка Германия през 1935 г., е евреин и хомосексуалист, а в следвоенна Западна Германия той води доста самотна битка за изправяне на нацистите пред съда.

Популярността на процеса срещу Айхман, който се предава по телевизията, помага за установяването на Холокоста в основата на израелската идентичност. Но в началото на 60-те години Мосад губи интерес към преследването на Йозеф Менгеле, като вместо това се съсредоточава върху заплахите срещу израелската сигурност.

Преследването на нацистите е свързано и със Симон Визентал (1908–2005, на основната снимка), австриец, оцелял от Холокоста. Визентал изиграва ключова роля, например, в залавянето и изправянето под съда на Франц Щангл през 1967 г., бивш комендант на лагерите Собибор и Треблинка, избягал в Бразилия. Визентал обаче е критикуван за измислянето на части от биографията си, където преувеличава ролята, която изиграва при залавянето на Айхман. Докато биографът на Визентал Алън Леви твърди в „Ловецът на нацисти“, че именно Визентал открива скривалището на Айхман, авторът Гай Уолтърс твърди, че Визентал „не изиграва пряка роля нито в успешното намиране на Айхман, нито в действителност при залавянето му“. Като се има предвид, че Визентал смята, че Айхман живее в Европа, докато нацистът всъщност е в Аржентина, Уолтърс вероятно е прав. Но централната роля на австриеца в лова на нацисти е неоспорима, независимо от украшенията в мемоарите му. През 1970 г. той посочва, че четирима членове на новото австрийско правителство са бивши нацисти. В процеса на работата си е обвинен от някои в Nestbeschmutzung – че очерня страната си, като „замърсява гнездото“. Но нацисткият лов на Визентал насърчава Австрия да се изправи срещу нацисткото си минало.