Как една химическа атака помогна в борбата с рака

Старият пристанищен град Бари, на адриатическия бряг на Италия, е оживен. Датата е 2 декември 1943 г. и британците тъкмо са завзели главния град на област Пулия през септември и макар че фронтът сега е само на 250 километра на север, средновековният град със своите масивни скали, притискащи морето, се измъква от сраженията почти невредим.

Само на няколко километра извън града опашки от жени и деца просят за храна на черния пазар, но вътре витрините са пълни с плодове, торти и хляб. Младите двойки се разхождат за ръка и дори продавачите на сладолед се радват на бурна търговия.

Бари е средиземноморски сервизен център, който доставя 500 000 съюзнически войски, които имат за цел да изгонят германците от Италия. Неотдавна грандиозните сгради на брега на морето са определени като щаб на Петнадесети взвод от Военновъздушните сили на САЩ, чийто самолети вече бяха поразчистили небето над Италия от нацистите, а британците, които контролират пристанището, са толкова уверени, че са спечелили въздушната война, че маршал сър Артър Конингам обяви, че Бари е имунизиран от атака. „Бих го счел за личен обида, ако Луфтвафе се опита да предприеме някакви действия в тази област“, ​​каза той на пресконференция.

Четири дни по-рано американският корабът Джон Харви, заедно с конвой от 9 търговски кораба и около 30 съда на съюзниците, се бяха натъпкали в пристанището. Техните трюмове бяха натоварени с всичко – от хранителни и медицински съоръжения до двигатели, гофрирана стомана и 50-литрови варели с авиационно гориво. На горните палуби се виждат танкове, бронетранспортьори, джипове и линейки.

Пристанището на Бари днес

В 19:35 ч. се появява ослепителна светкавица, последвана от страхотен взрив.

Старата и единствена пристанищна противовъздушна батарея открива огън. Чува се пронизващ взрив, след него още един и още един. Германските юнкери Ju-88s прелитат ниско над града и пускат бомби недалеч от пристанището. Дим и пламъци се издигат от криволичещите улици на града.

Докато дъжд от запалителна течност се спуска над пристанището, превръщайки нощта в ден, артилеристите на борда на закотвените кораби се опитват да свалят противника – но е твърде късно. Атакуващите немски самолети успяват да избягат. Атаката продължава по-малко от 20 минути.

Скоро от пристанището идва страхотен гръм. Взривен танкер с боеприпаси избухва в огромен облак от пламъци, висок 300 метра. Репортер на списание списание Time документира „огнена панорама“. Осем кораба вече „горяха силно“, пише той, и „целият център на пристанището беше покрит с горящо масло“.

Разрушен тръбопровод за гориво изпраща хиляди литри в пристанището, където то се запали в гигантски пламък и обхваща цялата му северна страна. Пламъците скачаха от кораб на кораб. Екипажите трескаво се опитват да слязат, преди бушуващите пожари да ги изтикат зад борда.

Атаката срещу Бари, която пресата нарича „малкия Пърл Харбър“, разтърсва самодоволството на съюзническите сили. Нацистите потъват 17 съюзнически кораба и унищожиха над 31 000 тона ценни товари. Убити са над 1000 американски и британски военнослужещи и почти толкова са ранени, както и стотици цивилни.

В решаващите дни, които последваха, задачата за лечение на тежко ранени моряци щеше да бъде дори още по-трудна заради потайността. Ще минат почти 30 години, преди светът да научи истината за това какво наистина се е случило през онази нощ и дори днес малцина са наясно с изненадващата роля на бедствието и неговото въздействие върху живота на обикновените хора.

Подполковник Стюарт Александър, лекар и кардиолог, преквалифицирал се в експерт по химическо оръжие, ръководи разследването на катастрофата в Бари. На 27 декември 1943 г. подполковникът представя предварителния си доклад от десетдневното си разследване в пристанището и той веднага е класифициран. Айзенхауер и Чърчил действат съгласувано. Всяко споменаване на горчичен газ (Иприт) е премахнато от официалния архив, а медицинският персонал на британските болници в Бари е инструктиран да променя картоните на пациентите. Диагнозата на Александър за токсично излагане на иприт е изтрита и заменена с обща терминология – изгаряния, белодробни усложнения, всякакви други наранявания и смъртни случаи „вследствие действия на противника“.

Британските служители никога не признават доклада на Александър Бари, но той получава висока оценка от висшите медицински съветници на Айзенхауер. Те хвалят подполковника за изключителната работа, която свършва при предизвикателни условия, но му казват, че всякакви официалности са отказани от страх „да не обидят премиера“. Независимо от това, полковник Корнелий П. „Дъсти“ Роудс, началник на медицинското отделение на Службата за химическа война, приветства внимателното разследване на Александър, което смята за толкова пълно и с такава огромна стойност за медицината, че представлява почти „прецедент в историята на натравянето с иприт.“

Роудс няма търпение да проучи терапевтичния потенциал на токсичния газ. Подобно на Александър, той смята, че данните от Бари постилат пътя към обещаващо ново химическо таргетиране на белите кръвни клетки, което може да бъде използвано като оръжие в борбата срещу рака. Роудс, който в цивилния живот е ръководител на Мемориалната болница за лечение на рак и свързани заболявания в Ню Йорк, се възползва от богатството на нова информация. Амбициозните му планове са да използва военни изследвания на отровен газ, за ​​да намери химикал, който да селективно убива раковите клетки.

Въоръжен с доклада от Бари и резултатите от строго секретно изследване на Йейлския университет, който за първи път показва, че режим с интравенозен азотен иприт – в малки, внимателно калибрирани дози – може да доведе до регресия на човешкия тумор, Роудс тръгна да търси финансиране за разработване на това експериментално лечение, известно днес като химиотерапия. Той убеждава Алфред П. Слоун-младши, председателят на General Motors, заедно с инженера на компанията, Чарлз Ф. Кетъринг, да финансират нов институт, който да обедини водещи учени и лекари, за да се концентрира атаката срещу коварната болест. Във вторник, 7 август 1945 г., деня, в който светът научи, че върху Япония е хвърлена атомна бомба, те обявяват плановете си за Института за изследване на рака Слоун Кетъринг. Втората световна война приключва, но войната срещу рака току-що започва.

Официално бедствието в Бари се пази в тайна в продължение на десетилетия. Военните отказват да признаят хроничните ефекти от излагането на иприт върху стотици оцелели моряци, военноморски персонал и цивилни, което довежда до години страдания, спорове и съдебни дела за медицинска компенсация както в САЩ, така и във Великобритания. През 1961 г. Александър доброволно помага на Националната академия на науките да проведе проучване на оцелелите американци, но проектът затихва, когато идентифицирането на жертви от заразяването се оказва твърде трудно. „Във всички записи пише, че нараняванията са „вследствие действия на противника“, припомня Александър.

Подполковник Стюарт Александър е освободен от служба през юни 1945 г. и се връща у дома с гърди, пълни с медали и бойни отличия, както и с нова булка – подполковник Бернис „Бъни“ Уилбър, най-високопоставената сестра на армията в Средиземноморския театър.