Фукурю: Забравените водолази камикадзе и тактиката „един човек – един кораб“
В началото на 1944 г. Япония решава, че самоубийствените атаки може да се окажат от полза на страната, тъй като един самолет-камикадзе, натоварен с експлозиви, може да потопи цял боен кораб или самолетоносач. Отдавна е традиция сред японските пилоти, вдъхновени от кода на самурая Бушидо, да разбиват своите повредени самолети във вражеските кораби, но чак в средата на 1944 г. тактиката „един човек – един кораб“ е приета като официална доктрина. Първата официална ескадрила от камикадзета от 24 пилоти е сформирана под командването на лейтенант на японския имперски флот Юкио Секи и за първи път влиза в действие по време на битката при залива Лейте през октомври 1944 г. До края на войната камикадзетата са извършили близо 2800 атаки – те потапят или сериозно увреждат 70 кораба и убиват 7000 души военноморски персонал от съюзниците.
Yokosuka MXY-7 Ohka
Но съюзническите сили се приближават все по-близо до родните японски острови и нахлуването им изглежда неизбежно – затова се решава принципът на Камикадзе да се въведе във все по-широка гама превозни средства. Те включват Yokosuka MXY-7 Ohka или „черешов цвят“ – малък самолет с 1200-килограмова бойна глава, проектиран да бъде пренесен до целта си с по-голям бомбардировач и да се удари във вражески кораб с почти 650 км/ч .
Shinyo
Също така и Kaiten – самоубийствена подводница за един човек, направена от модифицирано торпедо тип 93 – и Shinyo – моторна лодка с експлозиви. Някои специални атакуващи части дори нямат превозни средства. Никаку например привързват експлозиви към телата си и изпълзяват под вражески танкове, за да ги взривят. На японските острови тийнейджърите са организирани в бойни корпуси и обучени да извършват самоубийствени атаки с гранати и бамбукови копия. По време на нашествието в Окинава стотици местни жители правят самоубийствени атаки срещу американските сили, докато още хиляди, предупредени от военната пропаганда, че американците ще ги изнасилят и измъчват, се хвърлят от скалите, вместо да се предадат.
Но може би най-странните и най-малко известните от последните отбранителни части на Япония са Фукурю.
Идеята за фукурю, или „клекналите дракони“, за първи път идва в края на 1944 г. от капитан Киичи Шинтани в училището за подводници на военноморската база Йокосука. Тъй като американска инвазия се очаква в рамките на една година, Шинтани се опасява, че планът на ВМС да използва самоубийствени торпеда и моторни лодки, за да потопят идващите десантни кораби, ще бъде неадекватен, като се има предвид критично ниското количество хора и материали, необходими за изграждането на такъв плавателен съд. Вместо това той предлага да се използва армия от водолази, които направо да живеят под водата в продължение на седмици на определени места и да се появяват през нощта, за да атакуват директно идващите кораби. Докато японският флот използва повърхностни плувци или Kaiyu, за да атакува кораби около остров Пелелиу, схемата на Шинтани ще изисква много по-сложно оборудване и тактика. Но както при въздушните камикадзета, доктрината „един човек – един кораб“ се оказва изключително привлекателна за японското върховно командване и през ноември 1944 г. започват проучвания за осъществимост и обучение в Йокоска и Каватана под ръководството на лейтенант Масаюки Сасано.
Фукурю са оборудвани със специализиран водолазен костюм, изработен от гумирано платно със стоманен шлем и проста дихателна система. На гърба на водолаза има два резервоара с общо 3,5 литра кислород, като въглеродният диоксид от дъха им е премахнат от кутия с натриев хидроксид. С 9 кг. олово за баласт, костюмът позволява на един водолаз да ходи по дъното на океана на дълбочина около 5-7 метра в продължение на до 8 часа, като дори се разработва специална течна храна, която да ги поддържа под вода. Преди инвазията фукурю ще живеят в специални подводни бункери, от които могат да излязат незабелязани и да атакуват вражески кораби. Излети от бетон или вградени в корпуса на изведени от експлоатация търговски кораби, тези бункери трябва да бъдат потопени на стратегически места в морето и оборудвани с подводен шлюз и достатъчно легла, храна и кислород, за да поддържат 40-50 души до 10 дни. Някои от тях също са оборудвани с торпедни установки и хидрофон за откриване на идващи кораби и за да си комуникират бункерите. Разработени са и по-малки подводни „дупки“ от стоманени тръби, потопени в морското дъно, за да се предпазят водолазите от вражески огън. Очаква се фукурю да работи само под прикритието на тъмнина или в дълбока вода, защото забелязани, те ще бъдат изключително уязвими за контраатака.
Основното оръжие на водолазите-камикадзе е мина, 15 кг експлозив, монтиран на края на 5-метровa бамбуковa пръчка. В битка водолазът удря мината си в дъното на приближаващия се десант като взривява както него, така и себе си. Фукурю всъщност са само една от четирите линии на отбрана, която се състои от противокорабни мини по-далеч от брега, после електрически детонирани мини, после три линии Фукурю и накрая противопехотни мини на плажа. Очаква се всеки човек да защитава площ от около 390 квадратни метра, като водолазите са на разстояние 60 метра един от друг, за да предотвратят взрива от мината на един човек да убие колегите му. На въпроса защо това е необходимо предвид самоубийствения характер на мисията, по-късно бивши членове обясняват, че това е въпрос на морал. В бойните действия се очаква Фукурю да са причината за около 30% от всички потопени десантни кораби на противника.
Наети са общо около 4000 мъже, половината от които се предполага, че са доброволци, а другата половина – военнослужещи.
На този „доброволчески“ фронт, както при пилотите камикадзе, официалната история за множество патриотично настроени граждани, които искат да се регистрират, и реалността може да се различават. Например, с пилотите, както е отбелязано в статията на Мако Сасаки, „Кой стана пилот на камикадзе и как се чувстваха те по отношение на мисията си да се самоубият“, публикувана в The Concord Review, някои мъже са привлечени в програмата чрез обикновен въпросник. Въпросникът се състои от един-единствен въпрос с няколко варианта: „Искате ли сериозно/желаете/не желаете да участвате в атаки на камикадзе?“ Всичко, което мъжете трябва да направят, е да заградят твърдението, с което са най-съгласни. Основното е, че въпреки че мъжете са свободни да кажат, че не искат да участват, те все пак трябва да подпишат теста с името си. Както посочва Сасаки, натискът върху младите мъже да направят нещо за страната си през това време е значителен, а заплахата от отмъщение, ако откажат, е съвсем реален, както и страхът, че потенциално ще има последствия не само срещу войника, но и срещу семейството му у дома.
