Един дневник ни разказва за ужаса при експлозията в Халифакс
„Измъкваме се от хамаците си в 6:30 сутринта и започваме по обичайния начин“, пише моряк от Кралския флот на име Франк Бейкър в дневника си на 6 декември 1917 г. „Попадаме на горната палуба в 7 часа сутринта и се пръсваме към почистващите станции, за да почистим кораба и така до 8:00 часа, когато „прекратяваме огъня“ за закуска.“ Бейкър полага военна служба като корабен инспектор на пристанището на Халифакс, Нова Скотия, а работата му е да търси шпиони, контрабанда и саботажници.
Но в този ден няма кораби, които да бъдат инспектирани, така че след закуска той и останалите от екипа му на борда на Акадиа се връщат към чистенето. „Ние… току-що извадихме сапун и прах и необходимите неща за почистване на боята“, пише той, „когато се случи най-ужасната експлозия, която някога съм чувал или искам да чуя отново.“
Това, което Франк Бейкър чува, е най-голямата експлозия в предатомната епоха, катастрофа с почти библейски размери. 918-те думи, които той написва за 6 декември, е единствения разказ на очевидец, който ни е известно, че е написан в деня на Взрива в Халифакс. След Първата световна война неговият дневник остава непрочетен десетилетия.
Халифакс преди взрива
„Първата ударна вълна разтърси целия кораба, а втората сякаш ни завъртя като някои от членовете на екипажа се озоваха под каретата на оръдието, а други летяха във всички посоки навсякъде по палубата“, пише Бейкър. Моряците на 250 километра навътре до морето чуват взрива. На сушата хората го усещат на 500 километра. Ударната вълна разрушава почти всичко в радиус от почти километър. „Първо си помислихме, че сме нападнати от подводници и всички се втурнахме към горната палуба, където видяхме истинска планина от дим с жълтеникав оттенък и огромни парчета желязо, които летяха навсякъде около нас.“
Два кораба се бяха сблъскали в протока. Френския товарен кораб Монблан не може да се измъкне и един белгийски спасителен кораб, Имо, се отклонява от курса, за да му помогне. Товарният кораб превозва 2925 тона експлозиви, включително 246 тона бензен, леснозапалимо гориво, във варели, на палубата му. Някои от варелите паднаха и разляха, а бензенът се запали. Екипажът на Монблан, неспособен да овладее пламъците, изостави кораба.
Корабът гори и се носи около 15 минути на вълните към пристана по протежение на брега на Халифакс. Хиляди хора на път за работа, чиито работни места са на пристанището, се спряха сащисани, за да наблюдават.
Тогава и Монблан се взриви.
„Душ от шрапнели преминава над Форкасъл, разбивайки стъклото на машинното отделение и на помещението за графики на парчета, които се разпиляха в коридорите“, пише Бейкър. „… Пожари избухнаха в помещението за въглища в машинното отделение и е чудо, че момчетата не изгоряха до смърт.
„Един влекач беше до нас в този момент и част от едната му страна беше разкъсана напълно, а трима от екипажа бяха ранени като на единият около половин килограм плът беше откъснато от крака му. Дъждът от шрапнели падна на около 20 метра от кораба. Той дойде с такава сила, че ако ни беше ударил, със сигурност всички щяхме да умрем.“
Монблан се бе разпаднал, изсипвайки железни фрагменти и черен катран пред Халифакс; валът на котвата му, тежащ 520 килограма, се появява на сушата на повече от 3 километра разстояние. Експлозията прави дупка на дъното на пристанището и отприщва приливна вълна, която хвърля кораби все едно са играчки за вана. Вулканичен облак от сив дим, искрящи фрагменти и пламъци се издига на километри в небето.
„Това беше последното от експлозията, цялата която се случи в рамките на пет минути…“, пише Бейкър. „Тогава дойде затишие за няколко минути и когато димът се изчисти достатъчно, видяхме ясно какво се е случило… Един кораб беше изхвърлен на около 350 метра и забит близо до брега, общо взето развалина с мъртви тела, очукани и смазани, лежащи наоколо в безпорядък.
„Избухнаха пожари на кораби навсякъде и стотици малки магазини бяха взривени, а в морето беше страховита гледка от отломки и останки. Нашият лекарят прегледа ранените мъже възможно най-бързо и ги положи на носилки в моторна лодка, след което ги заведохме в болница. Сцената на брега беше още по-лоша.“
„Част от Халифакс беше напълно разрушена, а пожари избухнаха из целия град. Част от железницата беше напълно съборена и навсякъде имаше мъртви и умиращи сред руините. Когато пристигнахме в болницата, всички прозорци бяха отнесени, а в отделенията имаше метър вода заради всичките спукани тръби. Трябваше да се върнем на нашия кораб възможно най-бързо, тъй като ние сме охраната и сме отговорни за безопасността на другите кораби в пристанището.“
Връщайки се в Акадиа, Бейкър вижда пустош: „Това, което преди няколко часа бяха красиви съдове, сега бяха ужасни останки, техните екипажи всички мъртви, а телата, оръжията и пр. плаваха наоколо във водата.“ Онзи следобед екипажът на Акадиа е извикан да потуши метеж на борда на Еол – френски кораб, превозващ стоки за белгийците. След това те се връщат на своя кораб. „Бързо продължихме към брега“, пише Бейкър. „И тук сцената беше абсолютно неописуема.“
„Градът буквално беше пламнал, сухият док и сградите бяха напълно съборени и навсякъде имаше ранени и мъртви. Всички театри и подобни сгради бяха превърнати в болници или приюти за настаняване на бездомните. Военно-морските патрулираха улиците, като се стремят да поддържат реда. Горките малки бездомни деца, родителите им загинаха и те плачеха жалостно, а разтревожени роднини питаха за своите скъпи.“
Почти никое семейство не остава недокоснато. Дотогава вече повечето от близо 2000 известни смъртни случая от взрива са се случили – въпреки че много тела не могат да бъдат идентифицирани. Около 9 000 са ранени, много от тях деца – ранени по лицето и очите, докато гледат през прозорците към горящия Монблан. Около 6000 души остават без дом, а на много хиляди къщите им са силно повредени. А настъпващата сутрин носи виелица и силен студ.
На брега „ние посетихме частта, в която пожарите бяха най-тежки и не мога да опиша целия терор на ситуацията“, пише Бейкър. „В продължение на километри наоколо имаше пожари, овъглени тела, които се показваха от отломките, а онези бедни хора, които все още бяха живи, се трупат по вагони и пренасят в една от импровизираните болници. Върнахме се на нашия кораб в 11:00 часа с болка в сърцето към ужасяващата мизерия, с която градът изобилстваше. Отблясъците от огньовете, които осветяват пристанището като ден, от другата страна на залива, малкото градче на Дартмут също беше в пламъци… Не мога да не съм удивен, че оцеляхме.“
