Барнс Уолис – лудият учен, който се опита да симулира земетресения

Що се отнася до странни, креативни и понякога направо нелепи оръжия по време на Втората световна война, британците са шампиони, водени от армия от „луди учени“. И може би най-лудият от всички британски учени по това време е Барнс Уолис. Може да знаете Уолис като човека, който изобретява прочутата подскачаща бомба, наречена Ъпкийп, която се използва за разрушаване на вражески язовирни стени.

Но може да се каже, че това не е най-лудото му изобретение. Тази титла трябва да отиде за неговите земетръсни бомби.

Барнс Уолис

Идеята както за неговите земетръсни бомби, така и за подскачащите бомби, е сходна, тъй като и двете използват среда, много по-плътна от въздуха, за да предадат своята експлозивна сила. През Втората световна война конвенционалните бомби са проектирани по начин, който максимизира количеството експлозив, което могат да съдържат, обикновено като се прави корпуса на бомбата възможно най-тънък. Този вид бомба е изключително ефективен, когато се използва срещу цели като фабрики, железопътни гари и къщи.

Те обаче са много по-малко ефективни срещу по-твърди цели като германски бункери, тъй като тънките им стени предлагат малко проникваща сила. След като гръмнат на покрива на бункера, който може да има дебелина на стоманобетона над 5 метра, получената експлозия няма почти никакъв разрушителен ефект.

За да се разруши дадена конструкция, обикновено ударната вълна свършва по-голямата част от работата, а не топлината и отломките. За съжаление (или за щастие, в зависимост от коя страна сте), ударната вълна се предава относително неефективно по въздуха. Разбирайки това, Уолис измисля идеята бомба, която предава своята експлозивна сила през земята, а не през въздуха – буквално земетръсна бомба. Първоначално той предлага идеята през 1941 г.: 10-тонна бомба, която умишлено ще пропусне целта и ще се зарови дълбоко в земята до нея, преди да избухне след кратко закъснение.

Получената ударна вълна от детонацията – която е огромна – ще се пренесе през почвата към основите на целта, разклащайки я, докато не бъде унищожена. Друг сценарий, който бомбата може да причини, е да направи подземна кухина, в която целта след това ще „падне“, което отново ще унищожи нейните основи.

Изненадващо, целта може да изглежда в относително добро състояние, след като е била унищожена от бомбата, но нейната работа е далеч по-ефективна, отколкото би изглеждало първоначално. Цел, ударена от експлозия, може да бъде поправена, тъй като повредите често са ограничени до външните зони. Целта, засегната от земетръсната бомба, обаче има ударени основи, които не могат да бъдат толкова лесно ремонтирани.

Тъй като през 1941 г. няма самолет, способен да носи такава бомба, идеята е отложена, но с появата на Ланкастър през 1942 г. земетръсната бомба вече е осъществима. Уолис създава нова 6-тонна версия с дължина 6,4 метра.

Вътре огромната бомба е пълна с торпекс – смес, която е не само 50% по-мощна от тротила, но предлага и фантастична сила за изтласкване благодарение на по-дългия си експлозивен импулс, постигнат чрез добавяне на алуминиев прах.

За да проникне дълбоко в земята, бомбата трябва да бъде невероятно здрава и да достига изключително високи скорости по време на спускането си. Аеродинамичния дизайн позволява на тежката бомба почти да достигне скоростта на звука по време на падането си, а укрепената, силно опъната стоманена обвивка й помага да оцелее след последващия удар със земята. Дълга опашка, покрита с ъглови перки, поддържа бомбата стабилна по пътя към целта.

Тя е пусната от бомбардировач Ланкастър (единственият самолет до американския B-29, който е способен да носи бомбата) на 5,5 километра, за да й даде достатъчно време да достигне скорост от 750 мили в час. Талбой (на снимката) е оборудван с множество предпазители, които гарантират детонацията му от 30 секунди до 30 минути след удара. Експлозията оставя кратер с дълбочина 24 метра и ширина 30 метра.

За разлика от повечето други по-прости оръжия, направени от съюзниците по време на войната, екстремната цел на Талбой означава, че той изисква също толкова екстремно и скъпо инженерство. На екипажите на бомбардировачи е казано да приберат бомбите вкъщи, ако не бъдат използвани, вместо да ги пускат по пътя обратно към базата.

Те са използвани за първи път срещу влаковия тунел Сомюр през юни 1944 г. Бомбите проникват на 18 метра в почвата, преди да експлодират и напълно да блокират тунела.

Скоро след това още бомби талбой са пуснати близо до бункера Еперлек (на снимката) във Франция – огромно съоръжение, което е почти в края на строителството си. Най-близката бомба пада на 50 метра, но все пак нанася толкова големи щети на конструкцията (която беше погълнала огромни количества ресурси), че строежът спира и сградата е изоставена.

Въпреки че са проектирани като земетръсни бомби, талбой се оказват впечатляващо способни да проникнат и в стоманобетон. Използването им продължава през цялата война, като те постоянно унищожаваха всичко около себе си.

С успеха на бомбите, Барнс Уолис създава още по-голяма и още по-луда версия: Гранд слам от 9979 килограма, с приятния прякор „Десетте тона“. Могъщият Ланкастър отново пренася новата бомба, макар и силно модифицирана. По време на полета теглото на оръжието предизвиква видимо затруднение за крилата на самолета и след като Ланкастър хвърля бомбата, бързо може да се издигне с 60 – 90 метра.

Въпреки че Грандс слам могат да бъдат използвани като земетресетелни бомби, те са проектирани по-скоро да удрят бетон. За целта тези бомби съдържат 5 тона торпекс и работейки по същия начин като талбой, по време на Втората световна война не е построено буквално нищо, което би могло да има дори малък шанс да оцелее след тяхна атака. Но до края на войната са пуснати само 41 от тях.