Сушрута – бащата на пластичната операция на носа
Ако сте били дребен престъпник, военнопленник или прелюбодейка в древния свят, нищо чудно да са ви отрязвали върха на носа за наказание. Но вместо да се разхождате обезобразени, ако сте имали средства – и сте живели в древна Индия – сте могли да реконструирате човката благодарение на древен хирургически метод, прилагат от индийския лекар и хирург Сушрута.
Спори се дали Сушрута е бил реална личност или е само мит. Счита се, че е бил син на мъдрец, живял около 600 г. пр. н. е., но днес е известен най-вече с класическия трактат „Сушрута Самхита“ или „Сборникът на Сушрута“. Трудът се смята за едно от най-значимите постижения на индийската медицина и оказва влияние върху Запада. Заедно с Чарака и Вагбхата – двама други вероятно митични автори на ключови текстове – Сушрута е почитан в Индия като един от Триадата на древните.
В „Сушрута Самхита“ са описани повече от хиляда болести (включително много ранна информация за диабета) и около 650 вида лекарства. В текста се отделя специално внимание на хирургията, която се смята за връх на лечебното изкуство. Описаните около 300 хирургични процедури включват операция на катаракта, отстраняване на камъни от пикочния мехур, отстраняване на херния, операция на очите и цезарово сечение. Описано е също как да се контролира кървенето, да се наместват счупени кости, да се използва вино и други медикаменти за упояване на пациента и да се използват големи мравки да се защипват рани (явно силните им челюсти могат да затворят рана като шевове). Текстът също така подчертава значението на чистотата както за хирурзите, така и за техните инструменти – предпазни мерки, които Европа не приема в продължение на две хилядолетия.
Но най-известната част от текста е неговата техника за възстановяване и пресъздаване на носа, известна днес като реконструктивна ринопластика. Сушрута препоръчва да се използва дълъг и широк „лист от растение“ като шаблон за липсващата част, с който да се изреже парче кожа от бузата или челото. След като се изреже парчето с нож, кожата се поставяла върху липсващата част на нос, след което „хладнокръвният лекар трябва стабилно да я завърже с превръзка, приятна за гледане“. Две малки тръбички – тръстика или тръбички от растението рицин – се поставят в ноздрите, за да се улесни дишането. След това носът се поръсва с медицински прах, увива се с памук и се напръсква със сусамово масло.
Снимка от книгата на Дж.К. Карп „An account of two successful operations for restoring a lost nose,“ 1816 г.
Знанията на Сушрута пътуват дълго на запад. Самхитата е преведена на арабски език около VIII в. от н. е. и тази версия би могло да е пристигнала в Европа преди Ренесанса; техниките очевидно са били известни на хирурзите в Италия през 1400 г. и 1500 г. След това индийският метод за възстановяване на носа е изгубен за западната медицина за няколкостотин години, въпреки че, разбира се, индийските хирурзи продължават да го практикуват.
След това, през 1793 г., двама британски хирурзи наблюдават процедурата върху каруцар, който е пленен от султан по време на Третата англо-мизийска война, а техен познат публикува описание на операцията в лондонското списание „Джентълмен“ през следващата година. Британски хирург на име Джоузеф Константин Карп прочита за манипулацията и я прилага върху трупове в продължение на 20 години, преди да извърши операцията (успешно) върху жив пациент през 1814 г. Последвалата публикация я популяризира в Европа, а през 30-те години на XIX в. техниката достига и до Съединените щати.
Днес Сушрута е широко почитан в Индия. Страната се гордее с няколко негови статуи, а образът му е на печата на Асоциацията на пластичните хирурзи на Индия. Вариант на неговата процедура, често наричан индийски метод, все още е един от предпочитаните начини за възстановяване на носа по света.
