Летящият Чернобил – как САЩ изостави плановете си за ракета с ядрено гориво, половин век по-късно, руснаците повтарят същата грешка

Последният въоръжен военен конфликт в Европа започна да разкрива редица интересни бойни системи, които по някаква причина се смятат за заплаха за световната сигурност. От едната страна ще открием, че Руската федерация продължава да повишава заплахите за употреба на ядрено оръжие, докато някои от пропагандните канали не спират да говорят за използването им. Сред всички видове чудати и странни оръжия ще открием ядрени ядрени бойни носители, задвижвани от ядрен реактор. Изглежда странно, но нека обясним какъв е принципът на действие.

Представете си нещо като дрон с размерите на локомотив. Същият се изстрелва във въздуха с помощта на реактивен двигател, а по-късно започва да се движи спокойно с помощта на ядрен реактор, който да позволява практически безкрайно движение в горните слоеве на атмосферата.

Често ще открием, че някои руски канали повтарят многократно за наличието на такава бойна система, но истината е, че същата фигурира в американското въоръжение и се разработва между 1957 и 1964 г. Американската версия носи името SLAM – Supersonic Low Altitude Missile. Зелена светлина се дава по времето на администрацията на Роналд Рейган и може да се разглежда като едно особено смъртоносно и почти безумно оръжие.

Рейгън иска да има оръжие, което да високо над радарните системи на СССР, преминавайки със скорост от Mach 3 и ръсейки смъртоносни ядрени бомби, поразявайки всичко по пътя си. Проектът се смята за един от най-смъртоносните и определено не може да се смята за хуманен. Американците спират разработката по няколко причини, но ако бяха довършени, най-вероятно американците щяха да предоставят няколко версии за слагането на край на човешката цивилизация.

По-важното е, че тази система преминава през няколко стадия на развитие. Ядрената енергия става хит през 50-те години на миналия век и точно тя може да предложи захранване и мощност, която нито един друг елемент не може да даде. Учените се опитват да я интегрират не само в електричеството, но и в ракетните системи и самолетите.

Идеята е брилянтна на теория, представете си самолет, който може да лети с дни и да не се налага да презарежда никога, а освен това ще има възможност да развива невероятни скорости. Проблемът е повече от ясен, една ядрена катастрофа ще се крие във всеки един самолет, а съдейки по броя на падналите самолети, злоупотребите със самата техника и липсата на каквато ѝ да е поддръжка, можем да бъдем щастливи, че това не се е случило.

Има и още един проблем в онази епоха – ядрените реактори са тежки. Тяхното обезопасяване не е достатъчно, за да се гарантира безопасността на екипажа, а конструирането на машина, която да опази персонала си, не е просто изпитание, а почти невъзможна мисия.

Между 1956-1957 г. ще открием, че ВВС експериментират с най-различни реактори във въздуха. Това е част от ядрено-задвижващата програма. Реакторът е натикан в едно цяло бомбено отделение на модифициран B-36, докато пилотите стоят в 12-тонна кабина, обезопасена с олово и гума.

Нито един самолет не може да бъде толкова успешен, че да излети спокойно във въздуха при такова тегло. След като хората няма как да бъдат в безопасност, господата официално се отказват от човешкия фактор и стигат до примитивната идея – летателен апарат-камикадзе.

И това не е трудно да се постигне, предложената технология предлага да се използва така наречения ramjet – реактивен двигател, който успява да вкара толкова много въздух в горивната клетка, че той се нагрява и е достатъчно плътен, за да запалва самостоятелно горивото. Експлозията на горещи газове позволява толкова висока скорост, че в някои отношения говорим за свръхзвукова и хиперзвукова скорост.

Дизайнът е елементарен, но това не означава, че подобна машина може да се произведе и контролира лесно. Ракетите на обикновените реактивни двигатели трябва да достигат определена скорост, преди да се активират така наречените ramjet-ове. За тяхната изработка са необходими и много специални материали, които да издържат на температурата и налягането, освен това консумират специално гориво. Точно тук идва и нуждата от ядрен реактор. Ако въпросната система стане малка и достатъчно лека, консумацията на гориво ще остане завинаги в историята.

През 1957 г. националната лаборатория Лорънс Ливърмор започва тестове с такъв реактор. Кодовото му име е „Плутон“.

По думите на един от участниците – Джо Бене, това е проект, който продължава с години и ангажира 250 от най-добрите американски учени. Освен експертите по ядрено оръжие, тук присъстват химици, физици, инженери и други.

Джо признава, че макар и идеята да е впечатляваща, производството на такива машини наистина е глупаво. По-скоро отива в научната фантастика, отколкото в реалността.

Реакторите наистина са малки, около 5-7 метра в диаметър, но въпреки това имат нуждата от един вагон технология, за да могат да работят и да се свързват с така наречените ramjet-ове. Горивото е обогатен уранов микс с берилий и пръти за контрол, направени от порцелан и с размерите на цигара. Проектът изисква доста порцелан, особено след като във втория тестови реактор има около 460 хиляди горивни елемента.

Експериментът продължава значително по-леко, няма нужда от защита на екипажа, такъв просто няма да има, а с това и теглото е значително по-ниско. Никой не иска да пусне двигателя във въздуха, затова е поставен в локомотив. Проверката се прави на около 3.2 километра разстояние. Понеже двигателите трябва да работят с горещ и нагрят въздух, учените използват специални машини, за да могат да го захранят. Въпреки огромните барабани за сгъстяване на въздуха, притокът на кислород стига за няколко минути.

Проверката показва, че при такива температури, изследването е пропуснало една много важна част – термичното разширяване. За самите двигатели се използва много специална и секретна стомана, която би трябвало да предпази всички елементи. Реакторите работят на температура от 1400 градуса по Целзий, керамичните пръчки трябва да се нагреят до поне 50 градуса по Целзий, за да се достигне до точката на запалване.

Жегата става толкова голяма, че вагонните оловни тухли ще започнат да се топят. Решението идва като дар от Бога и то при абсолютна случайност. Един от инженерите има странично хоби и обича да прави така наречените американски hot-rod машини – тунинговани американски автомобили. При едно посещение за части ще забележи боя за изпускателни колектори, която трябва да предпази останалите електрически компоненти в шасито. При тествовете дава невероятни резултати.

През 1961 г. учените палят втори двигател за тестове и след няколко секунди се достига работната температура. Машината има стабилни показатели, но сега идва по-трудната част – да се подобри дизайна и да се въведе основната цел.

Три години по-късно, през 1964 г. има нов концепт с името Tory II-C и той успява да издържи 5 минути на пълна мощност, доставяйки 560 мегавата мощност и цели 19 тона тяга. Проект „Плутон“ се смята за невероятен успех и всички се връщат към създаването на летящата крепост. Преди обаче да се стигне до създаването на оръжие, военните стигат до едно заключение – такава машина е прекалено опасна да се използва за всякакви цели.

Ако едно такова оръжие се пусне, то най-вероятно СССР ще произведе собствен еквивалент, а това ще доведе неимоверно до края на света. Самата ракета започва да остарява достатъчно, за да се използва. Новите интерконтинентални ракети стават далеч по-добри и достигат целите си за минути, а не часове. Американците тестват системите и потвърждават, че радиацията няма да навреди на електрониката. Военните се отказват от идеята и не искат да тестват такава ракета.

Никой няма отговор как се тества радиоактивна Mach-3 ракета и такъв протокол изобщо не съществува. Има планове за тестване през Тихия океан, но страхът, че ядрената катастрофа няма да е много далече, бързо охлаждат всички страсти.

Светът е подписал договор за забрана на тестове на ядрено оръжие в атмосферата. Двигател като този ще се смята за нарушение на всички спогодби, след като от него излиза радиоактивен прах. И до днес няма технология, която да почиства след него.

Днес някои модерни учени твърдят, че това е летящият Чернобил. През 1964 г. Пентагона прекратява проекта и официално заявява, че ще се фокусира върху Виетнамската война и надпреварата за Луната. Екипът на „Плутон“ е разпуснат и изпратен по други проекти – логично е, че става въпрос за ядрено оръжие.

Технологията се тества няколко пъти в други военни проекти, но без никакъв резултат или поне така е споделено. След 8 години става ясно, че Tory II-C е подготвен за разглобяване и изпращане в други електроцентрали, където може да се използва. Дори и след 8 години става ясно, че до този двигател е препоръчително да се стои максимум до 1-2 минути. Радиацията продължава да е твърде висока.  

Тук идва и следващият голям въпрос: какво точно имат руснаците? Въпреки твърдението, че руската армия разработва ядрена бойна ракета, която практически може да лети безкрайно в стратосферата, такава не съществува. Официалните данни посочват, че през 2018 г. е обявена употребата на такава, но без никакви други следи. Въпросната технология носи името 9M730 Burevestnik и реално още не е влязла в употреба.

Технологията, която се ражда през 60-те години в САЩ, днес се разработва в Руската федерация. Единственият проблем е, че никой не е използвал такава ракета и не я е тествал. Замислете се, ако наистина има секретна далекобойна ракета с безкраен обсег, къде точно отива ядрения отпадък? Преди да помислете, че въпросното оръжие е готово, да не забравяме, че на следващата година имаше няколко ядрени инцидента на територията на Русия.

Следователно трябва да приемем, че летящият Чернобил на Руската федерация още не е излетял и е в тестова фаза, никога не е влязъл в употреба и ако руските инженери са чели цялата статистика и опитите на САЩ, най-вероятно щяха да се откажат изключително бързо. Въпреки това е хубаво да видим как паниката работи и често великите руски военни техники започват да се теглят от трактори.