Кратка история на мръсотията и хигиената
Как хората в миналото са си пазили чисто? Как са се справяли с мръсотията, потта и други телесни миризми и въобще къпали ли са се? Нека обърнем малко внимание на историята на личната и човешка хигиена.
По думите на антрополога Мери Дъглас, „мръсотията е нещо, което просто не е на мястото си“. Историята на човешка и мръсотията представлява цяла сага за битката ни за контролиране на околната мръсотия и изместване на човешките отпадъци далеч от погледа и ума ни. Не че „мръсотията“ или „чистотата“ на са се променяли във времето, пространството и културите…
Хигиената несъмнено има интересно минало: от благочестивата чистота на Делфт от 17 век до триумфалното въвеждане на карболовата киселина като медицински антисептик през 60-те години на 19 век в Глазгоу, до използването на чистотата за популяризиране на нацистките идеи за „расово прочистване“, до бедните квартали на съвременния Ню Делхи. Дефиницията и управлението на мръсотията е в основата на цивилизацията.
Хигиената е и доста субективен елемент. В японските домове, например, (както и при нас) гостите са молени да си събуят обувките и да си обуят чехли на прага . Да минеш с кални обувки по чист под си е обидно. Освен това на много места и отново най-вече в Япония тоалетната е отделена от банята. Западният стандарт да се комбинират двете е отвратителен за японците.
Англичаните пък започват да възприемат чистотата сериозно чак от ранния период на модерността, но чистотата сега и чистотата тогава са две съвсем различни неща. Ние, съвременните хора, водим война с домашните микроби като за целта сме въоръжени с химически оръжие, но разбирането ни за бактериите е сравнително от скоро. Хората от Викторианската епоха смятат, че холерата се дължи на миазмата (вредно изпарение от гниещо вещество; зараза).
В продължение на векове единственият разпространен, леснодостъпен дезинфектант за пръскане е оцетът. За да се поддържат една къща и хората в нея здрави се разтребва, подрежда, почиства се прах, премахват се източниците на лоши миризми, ароматизира се, спалното бельо се пере често, а още по-често се мият ръце и лице.
Женска обществена баня, 1496
Прикриването на мръсотията постепенно става рутина. „За да прикрият мръсотията, дъските на трапезарията, както и на другите етажи в сградите са направени в кафяв цвят“, отбелязва архитект в Бат през 1749 г. Но хората все пак могат да усетят мръсотията, когато я помиришат. „Мръсотията и гадостта не можеха да се опишат“, оплака се лейди Мери Коук за някои квартири в Париж през 1772 г. „Като добавим към това и миризмата на котешки нечистотии, нещата стават почти непоносими.“
Странно, но хората, които са най-запалени по чистотата, не искат толкова да се мият с вода. След големите чуми и затварянето на обществените бани, западноевропейците започват да вярват, че къпането е много лошо за човека. Кожата предпазва тялото от гниене и болести, а токсините го напускат под формата на пот, менструална кръв, урина и изпражнения. С потапянето на тялото във вода се рискува повторното навлизане на тези токсини в тялото през порите и отворите му. Но все пак хората трябва да те възприемат като чист човек, нали. Решението е спалното бельо да се сменя често, защото то се трие по кожата и така абсорбира токсините, които сме отделили. Така по-късно хората, и по-специално благородниците, носят парче бял плат на врата и ръкавите – за да внушават, че пазят хигиена. И тъй като „Чистотата наистина е божественост“, както проповядва Джон Уесли, безупречното бельо вече показва и добродетел. Така се създава и антична връзка между чистото бельо и чистотата на духа и морала.
Джоузеф Листър, британски хирург, 1902 г.
Джоузеф Листър въвежда белите лабораторни палта и престилки – които могат да бъдат и преварявани и колосвани – като униформа на неговия смел нов свят на антисептична хигиена в Кралската лазарет в Глазгоу през 60-те години на 19 век. И все пак самото бяло палто е смятано за носител на инфекции и е заменено с хирургически ексфолианти.
Историята на мръсотията не е някаква праволинейна приказка за това как науката побеждава нечистотиите през вековете. Колкото по-успешни са нашите икономики, толкова повече детрит създаваме. Фекалното замърсяване на водата е широко разпространено в развиващия се свят и е латентна заплаха след всяко бедствие.
А в крайна сметка гниенето очаква всички. „И момчетата, и момичетата, всички като чистачи на комини, един ден ще срещнат прахта.“ Или както ни напомня една изографисана купа, направена през 1661 г. и открита от археолози в лондонската канализация: „Ти и аз сме прах“.
