Какво се случва с тялото, когато катапултирате със свръхзвукова скорост – Браян Удел разказва от първо лице
Сигурни сме, че мнозина са гледали първата част на филма Top Gun и най-вероятно има спорове дали наистина Гъс може да умре при проблеми в катапултирането. Все пак не трябва да забравяме, че пилотският шлем не е просто здрав, а може да издържи дори изстрел от средно до висококалибрено оръжие – точно както се проектират днешните шлемове на пилотите във Формула 1.
Оказва се, че при авиацията има много други фактори, които могат да влияят върху човешкото здраве и капитан Браян Удел ще го докаже. Той е пилот на F-15E и може да се похвали с втори рожден ден, който празнува на 18 април. Бран не празнува тази дата, защото на същата дата губи приятел – втория летец капитан Денис Уайт. Причината да разказваме тази история е, че това е вечерта, в която капитана успява да направи рекорд за най-бързо напускане на самолета, при това със скорост много над 1248 км/ч.
Излагането на едно човешко тяло в свръхзвукова скорост идва с много висока цена и Браян я плаща. Удел и Уайт излитат в 8 часа и 45 минути в четворна формация с други F-15. Задачата им да прелетят Атлантика и след това да се разделят на групи и да започнат да играят на прихващане, разменяйки ролите. Това трябва да е рутинна тренировка. И въпреки това няма да има нищо рутинно.
Едната двойка трябва да лети на север, а другата да преследва на юг. Следва агресивно обръщане и започване на битката. През нощта повечето самолети използват радар, за да са сигурни, че никой не е в опасна близост до другия. На определена дистанция е разрешено да се направи безопасен завой, за да се повтори отново учението. Удел и Уайт са в един от тези завои, когато започват проблемите.
Удел прави завой на 60 градуса, докато носът е наклонен на 10 градуса надолу със скорост от 400 възела и на височина от няколко хиляди метра. Данните са перфектни. По време на захода се появява един нов проблем, вятърът около него се засилва и започва да напомня много на кола, която се движи по магистралата и увеличава своята скорост. В такива моменти всеки шофьор просто увеличава радиото, но както се досещаме, във въздуха всеки звук е от значение.
Този звук при изтребителите идва, когато ускорението премине скорост от 500 възела. Удел проверява отново цялата апаратура, не би трябвало да има никакви проблеми, макар и външните фактори да подсказват нещо съвсем различно. Точно в този момент двойката пилоти ще се съгласи, че нещо наистина не е наред. Пилотът включва електронните измерватели и индикатори, за да установи, че наистина има проблем.
Докато стандартното оборудване показва една скорост, истината е, че скоростта е над 1100 км/ч. Удел не знае кои точно уреди работят правилно и казват истинската информация. За да бъде сигурен, увеличава и намалява рязко скоростта. Измервателните уреди на самолета не се променят, но допълнителните електронни показват нова информация. Вторите работят правилно, а това означава, че в момента пилотът лети като метеор към земята. По време на маневрата, височината вече е до около 1800 метра, а скоростта е над 1150 км/ч и можем да изчислим какво точно е времето за реакция.
Помислете си какво точно ще направите, ако карате по магистрала без никакви светлини, скоростомера ви показва скорост от 100 км/ч а реално се движете с поне 250 и доближавате бетонна стена, която дори не виждате. До решението ви остават секунди, а не минути. Удел прави това, което е написано в книгите.
Минималната височина за евакуиране от самолета е 1500 метра, а безопасната скорост за тази операция не трябва да надвишава 800 км/ч. За съжаление се оказва, че Удел няма много време за намаляване или издигане. Няма никакъв хоризонт и лети изцяло на апаратура, която в този момент не може да помогне. Единственото решение е дърпането на ръчката за катапултиране.
За да обясним по-ясно какво точно се случва, нека си представим за миг, че скоростта, с която лети пилотът е равна на скоростта, с която лети куршум от бойна пушка. Проблемът е, че докато самолетът се спуска, тя минава повече от 1280 км/ч или близо 580 км/ч повече. При такава скорост тялото излита и е посрещнато от въздушна бариера, която практически се усеща като бетонна стена.
Удел се моли да бъде в съзнание на височина от 500 метра, когато ще дръпне парашута. На по-висока височина няма смисъл, защото ще се скъса, а дърпането може спокойно да смачка гръдния му кош. При скоростта на падане, това е време от половин секунда – стотни по-късно и ще говорим за човек на паважа, стотни по-рано и ще говорим за успешно приземен труп.
Разгъването на парашута става на време, но през цялото време е подложен на тежки звукови вълни, които карат цялото му тяло да се тресе от болка. Всеки грам от тялото го унищожава. Излизането от свръхзвуковата скорост е като второ раждане. До последните метри ще се чувства като прегазен от влака-стрела на Япония, но сякаш е минал няколко пъти през него.
Най-вероятно и лекарите ще потвърдят преживяното. Каската и кислородната маска са откъснати от главата, неговите тапи за уши са разкъсани, едната им половина остава в ушите и по-късно е премахната от лекар. Ръкавиците са разкъсани. Пилотският костюм е разкъсан и големи парчета от тях липсват. Часовникът е отдавна изгубен. Портфейлът и бутилката с вода, които се крият в специалния джоб, който трябва да предпазва от най-различни G-натоварния също е скъсан. Блузата под самия костюм прилича на парцал, който е рязан с бръснарско ножче. Връзките на кубинките са успели да се вградят в кожата.
Удел изпитва болка, но няма представа какви са точно щетите. Започва да преминава по процедираните практики, за да знае в какво състояние е. Първо се проверява конопа на парашута, но след като вече няма как да се види в тъмното и реално не лети като скала към земята, най-вероятно всичко е наред. Следващата стъпка е проверка на кислородната маска и визьора. За двете няма смисъл, след като отдавна са отлетели. Опитва се да надуе жилетката си, за да не потъне, но тя самата е разкъсана.
Опитва се да открие нещо, с което да може да плава над водата, но тогава осъзнава, че лявата му ръка не работи. Дясната е в добро здраве. В тъмното търси някакви останки от самолета, които да използва за сал. Това също се оказва голяма мъка, особено след като няма как да плува. Голямата радост е, че все пак има на какво да се закрепи. Тренировките дават резултат, но винаги са предписвани за хора, които могат да използват всички крайници.
Никой не е мислил, че някога ще се наложи на пилот да скочи с парашут при свръхзвукова скорост. В последствие се оказва, че и краката не функционират правилно, единственото работещо чудо е дясната ръка, която също е с измъкнато рамо. За съжаление парчетата от самолета не могат да плават с тяло върху тях. В този момент Удел започва да се моли:
„Ако можех, щях да събера ръцете си в молитва и да се поклоня. Това беше като среща с Бог. Исках да му кажа, че имам нужда от помощ.“
И помощта идва, този път под формата на надуваема лодка от самолета. Последните сили и последната битка могат да накарат всеки човек да направи чудеса. Веднъж настанен в малкия сол, пилотът се опитва да изпъне колената, но се оказва, че единият крак е сгънат в коляното на 90 градуса, но не в правилната посока. Със здравата си ръка успява да премести другия крак така, че да може поне да е вътре.
Левият глезен е обърнат на 90 градуса. Удел си спомня, че е практически пластелиново човече и дори не може да си представи как краката му са останали закрепени на тялото. Освен краката и счупената ръка, всички останали проблеми са поносими. В малкото салче има вода за пиене, но след всичко преживяно, тя се усеща като пясък. Друг проблем е, че долната част също трябва да бъде надута ръчно, тъй като формата е като поничка и реално без допълнителния въздух, половината от бедстващия ще продължи да е във водата.
Самата процедура е като надуването на дюшек за плаж, но тогава идва още една изненада. Лицето също е наранено и на пипане прилича на чиния със спагети, отколкото на човешки образ. Устните са деформирани, някои от кръвоносните съдове по лицето са пукнати и целият е подут. Единственият начин да започне да вкарва въздух е с помощта на зъбите, които да стискат, докато дробовете работят извънредно след преживяното. Процепът в устата се запълва с три пръста от здравата ръка. Как се надува спасителен сал след такова падане? Удел споделя, че това преживяване е като надуеш хиляда балона един след друг и без никаква повичка.
След приключването и на тази фаза от оцеляването, пострадалият може да се отпусне, но тук идва нов проблем, ако заспи, може и никога повече да не се събуди.
По това време останалите три F-15 са установили, че самолет за около 40 милиона долара е потънал в океана. Успяват да предадат много точно и локацията на радарите и да поставят периметър от около 3.2 километра. Бреговата охрана е на път, за да окаже помощ. Удел продължава да се чуди и какво се е случило с Денис. Прекараното време в това състояние е около четири часа, преди да бъде открит.
Надява се, че хеликоптерът няма да се доближи много, защото в това състояние може да бъде обърнат и да се удави. Нито един крайник вече не работи правилно. Дори и изтеглянето към хеликоптера е мъчение, защото въздушната струя от перките се изживява като удари от боксьор в тежка категория, който е свалил ръкавиците си и безмилостно налага ребрата му. В хеликоптера има климатик, който пък ще добави още една сензация, стягането на цялото тяло от топлината, преди да започне да се отпуска.
Откаран в най-близката болница, Удел ще се срещне с цялото спешно отделение, което е извикало 20-30 лекаря, освен дежурните и всички медицински сестри. За секунди е останал без дрехи, започва преминаването през всички рентгени. В този момент си спомня за съвета на майка му, че винаги трябва да бъде с чисто бельо, защото не знае какви инциденти ще последват. Проблемът е, че дори то не е чисто.
Първият лекар минава с една диагноза – извадено коляно, счупен ляв глезен, извадена лява ръка от рамото. Първата мисъл на летеца е, че ще му дадат упойка, но няма никакви такива – докторът влиза, хваща го за коляното и го стиска така, че да се чуе изпукване. Пострадалият няма дори сили да се съпротивлява. Има само сили да крещи от болка.
Същата процедура се повтаря и с глезена, като този път и отделителната система ще се активира и ще освободи всякакво съдържание. Удел признава, че ако е имал сили, безмилостно би ударил своя лечител, но при натиска на ръката е готов да припадне. Прави го с удоволствие, когато потичат първите упойки в тялото.
В началото нямало как да се използва, защото няма да има гаранция, че всички части са наместени. Малко след това идва морфина и усмивката на лицето или поне това, което можем да наричаме лице. След падането, цялата му глава е с размерите на баскетболна топка и кръвоизливите са навсякъде. Съпругата му се страхува да го докосне, защото може да причини болка. Освен това има няколко счупени ребра, още толкова разместени и огромна синина на гърдите.
Задната част на десния прасец е откъсната, сякаш някой се е опитвал да отскубне парчето месо. Пациентът остава с много грозен и дълбок белег до края на живота си. Ръцете са преминали от сини в чисто черни, заедно с други охлузвания и рани. Едва след няколко часа ще разбере, че вторият пилот – Уайт не е имал толкова голям успех. Той е починал при катапултирането и тялото му не е издържало на силата. Той оставя жена и две деца.
Морфинът се увеличава като доза, но идва с недостатъци – започва да сънува и да си представя как пада отново. В просъница се стяга отново и изважда коляното си от ябълката. Разбира тази подробност, когато е преместен след три дни във военна болница и се налага да свалят гипса и да повторят операцията. По време на цялото лечение ще го изкара още три пъти. Лекарите поставят два титаниеви пирона, които временно да помогнат за лечението и да го обездвижат поне за месец.
Направени са около четири операции, добавени са още 6 пирона във всеки крак. Лекарите не са категорични, че изобщо ще може да се качи на самолет. На своя 32 рожден ден през 1995 г. ще направи своята първа стъпка – около 2 месеца след инцидента. Месеци наред ще продължава да се възстановява, като в режима включва каране на колело, вдигане на тежести и плуване.
Процедурата му отнема около 10 часа на ден. След 6 месеца е готов да пробва летенето – лекарите остават скептични до последния ден. Необходими са още много тестове и през февруари 1996 г. Удел ще се качи на самолет. Всяка следваща година ще бъде подлаган на най-различни тестове, защото някои от раните няма да заздравеят никога и пироните трябва да се наместват.
