Изоставеният остров Хашима – мината на Япония, която се превърна във втори Припят
Япония е страна с изключително ограничена територия и е малко странно, че някога е решила да изостави своя собствена територия в лицето на остров Хашима. Територията е доста скромна, но в миналото е изиграла своята роля за империята. Остров Хашима се намира на около 15 километра от Нагазаки и някога се е смятал за столица на добива на въглища. Той изиграва огромна роля и за бързата индустриализация на страната. Известен е още като Гунканджима (боен кораб, защото прилича на такъв по форма) и работи от 1887 до 1974 г. Колкото и ресурси да предоставя в преди началото на новото хилядолетие е успял да изчерпа своите ресурси. Петролът заменя въглищата и мините са затворени. За около 3 десетилетия тази локация се игнорира.
Бетонните стени започват да се огъват, природата започва бързо да се възстановява и малко след това повечето историци се насочват натам и по още една причина – по-тъмното историческо минало. По време на Втората Световна война, островът се превръща затвор за корейски и китайски военнопленници, както и други затворници. Повечето са принудени да работят до изтощение. Смъртните случаи са около 1000 души до края на 30-те години и до края на войната вече не се води такъв архив. Днес тази територия е запазена и под закрилата на UNESCO, като влиза в този архив през 2015 г. и е отворен за туристи. До този момент Япония не разкрива много за случващото се там в миналото.
Японските историци също така влизат в конфликти дали да се говори за мината или за служителите, които са изпратени там. Всичко започва в началото на XIX век с откриването на въглища. Разкритието е направено в правилното време, защото Япония има нужда от ресурса, за да започне своята индустриализация. Малката територия може да се превърне изцяло в мина, а дневните курсове на кораби не могат да бъдат изчислени. Митсубиши закупува острова през 1890 г. и компанията поставя водните стени, както и по-засиленото изнасяне на ресурси. Това е първата миньорска морска мина.
През 1916 г. се разработват 9 етажни кооперации специално за миньорите. Необходима е и защита от всички атмосферни условия – най-вече тайфуни, затова японците започват да леят по-сериозно бетон и заедно със защитните стени, започват да изграждат още няколко сгради, училище, болница и оставят място за почивка. Трябва да приемем, че по това време въглищата са ценен ресурс, а миньорите винаги ще бъдат едни от най-важните. Те получават много по-сериозни заплати, лекари на тяхно разположение, а да не говорим, че почивката е гарантирана и задължителна. В зората и активния си период, мината и острова са успели да приютят около 5259 души. Всяка една 9-етажна сграда разполагала с около 241 стаи.
Избран е точно центъра на острова като най-безопасен. По време на създаването на жилищните сгради, те са и най-високите в Япония. Общият им брой в последствие успява да достигне броя от 30 сгради. Миньорите разработват басейн, който естествено се пълни със солена вода и все пак се крие на завет от големите вълни. За малко повече настроение и облекчение на тежката работа, компанията издига изкуствена висота, където хората могат да почиват и да се наслаждават на слънчевите лъчи, когато времето го позволява. Покривите на сградите са превърнати в градини, за да има филтрация на въздуха и отново – почивка. През 60-те години започва и бавното затваряне на мини, след като петролът започва да взима превес в индустриализацията.
През януари 1974 г. Митсубиши официално затваря мината завинаги. В пика си, този остров е давал близо 410 000 тона въглища. С нея и хората си тръгват и само три месеца по-късно, островът е изцяло изчистен. След като не остава никой, който да се грижи за сградите, природата започва да погълва последните следи на цивилизация. В следващите години много от сградите се срутват и днес може да посетите не просто призрачен град, а призрачен остров. До 2002 г. компанията държи територията и след това я предава на град Такашима, който по-късно е зачислен към територията на Нагазаки през 2005 г. Падналите защитни стени са възстановени и онези по-здрави жилищни сгради се възстановяват, за да може да се приемат туристи. До днес ще открием много фотографи и инфлуенсъри, които с голямо удоволствие искат да запечатат част от историята, да не забравяме, че някога дори някои кадри от Джеймс Бонд са заснети именно там.
Истината обаче е, че след като целият персонал от студиото осъзнава, че е твърде опасно да прекара повече от час, господата се връщат във Великобритания и правят копие на същата територия, като добавят специалните ефекти. Дори те не могли да издържат на напрежението и силата на океана. Освен това нека не забравяме, че много от сградите са готови да пропаднат при следващият по-сериозен природен катаклизъм.
Точно по тази причина и много от туристите трябва да следват правилната посока и да не се отделят от групата. В някои моменти ще открием, че ако изпуснете правилния завой на стълбището към ада – кръстено е така, защото трябва да се мине през него, за да се достигне до върха на една от сградите. При една грешка, посетителите могат да се озоват в жилищните сгради, където всяка една стая има зейнали дупки не само по стените, но и по пода, което ги прави едно ново и още по-сериозно престъпление.
Посещението на болницата ще ни покаже и стари рентгенови снимки, които показват и какво е било състоянието на повечето миньори.
Според някои от архитектите, както и изследователят Такафуми Ногучи, бетонните структури са изработени по модела на Древен Рим, но с тази разлика, че в тях липсва подсилена стомана. През 2011 г. същият започва да мисли по какъв начин може да запази наследството на острова. Причината е, че дори след заснемането на Skyfall, феновете не могат да обиколят свободно острова, все пак има доста опасни сгради и срутванията могат да бъдат опасни. Макар и в момента основната мисия e превръщането на историческа дестинация, не трябва да забравяме, че Япония има и своята тъмна страна.
През 30-те и 40-те години на миналия век, о-в Хашима посреща хиляди пленници. Събитията се случват след като Япония колонизира Китай и Корея. Един от днешните гидове – Томоджи Кобата е един от гидовете на острова и именно той знае най-безопасния маршрут. Макар и да живее само една година на острова – 1961 г., същият може да разкаже и начина на живот. Някъде около бреговете посочва къде стената можела да се изкатери, за да може влюбените двойки да се полюбуват на залеза. Часовете за готвене са били едни от най-шумните, защото повечето домакини си викали през прозорците за обмяна на подправки или храни, които няма да се консумират повече.
По това време никой не е заключвал вратите си, а на острова живеела и бабата надзирател – познаваме по една такава във всяка жилищна сграда. Нейната работа е да следи кой влиза, къде отива и кога ще се върне. Докараните затворници не се радват на такова охолство. За тях условията са страховити. От докараните хиляди умират 123 корейци и 15 китайци. Те са бити, гладували и работили до изтощение – денем и нощем.
Интересно е, че UNESCO така или иначе пропуска тази подробност, когато превръща острова в историческо наследство за света. Именно Южна Корея отказва да го признае точно по този повод. След като Япония преразглежда това искане, същата оттегля искането си, но напомня, че хората трябва да се смятат за роби, а не за принудени да работят. До днес има китайски семейства, които търсят компенсация за всичко случило се, но с това не трябва да забравяме, че Япония смята историята на тази територия – останки в миналото, които трябва да бъдат изгубени завинаги.
