Спортни хроники: Когато Инки Джонсън беше готов да умре за професионалния си договор
Спортът може да роди много красиви истории и вдъхновяващи истории. Виждали сме достатъчно красиви и вълнуващи истории, които доказват, че ограниченията са единствено в мисленето. Някога Хенри Форд е казал, че няма значение в какво вярва един човек – дали в собствения си успех или в провала си, той винаги ще е прав. А когато говорим за спорт, там няма никакво място за съмненията. В много страни по света, спортът е спасителен пояс за хората, които искат да напуснат толкова популярното гето.
Бразилия е точно такъв пример, там децата се раждат и получават футболна топка. В Испания футболът е на високо ниво, но преди един младеж да стигне до професионалната лига, той трябва да премине през много жестоко сито, а понякога и не успява да продължи. в САЩ ситуацията е малко по-различна, а мелачката за таланти е просто жестока. Всеки младеж, който успее да се добере до колежанското ниво, прави всичко възможно да инвестира здравето си в спортната кариера, защото дойде ли време за официалните драфтове, шансовете за драстична промяна и повече възможности е напълно гарантирана. И така достигаме до историята на Инкуорис „Инки“ Джонсън.
Като много други, той също залага на американския футбол. Този спорт, въпреки всички зрелища, които демонстрира и показва, започва бавно и сигурно да разкрива сериозните опасности, които идват с него. Направените проучвания на вече пенсионирани атлети доказват, че след всичките тежки сблъсъци, организмът претърпява много сериозни деформации. В случая на Джонсън, пенсионирането никога не се случва. Атлетът е роден на 12 февруари 1986 г., а тогава майка му е още на 15 години. Семейството е доста голямо – 14 човека живеят в апартамент с две спални. Понеже няма място за всички, повечето членове спят на земята, като се редуват за леглата, а животът в квартала Кърк Ууд е вълнуващ – наркомани и дилъри се срещат на всяка улица, бедността е успяла да завладее всички и единствените шансове за реализация са именно чрез спорт.
Инки има много добри примери за живота – 8 от неговите чичовци са бивши затворници, които много често се завръщат обратно зад решетките. Следователно една вечер започва да тренира с брат си, тичайки от светофар до светофар, докато улиците са празни. Бъдещите атлети не използват обувки, защото няма скоро да видят нови. И така вечер след вечер, Инки препуска като бесен по улиците с надеждата, че когато дойде време да се кандидатира за някакъв спорт, подготовката ще се отплати. Преди това да се случи, една вечер минава треньора на местния колеж и записва двете момчета. Тренировките са нещо прекрасно, но момчето е принудено да чака майка си да свърши работа в 10 часа вечерта, за да го прибере. Треньроите са виждали достатъчно хора, които идват с надеждата за професионален спорт и бързат да охладят надеждите на Джонсън. Споделят му, че големите спортни надежди тук стават професионални крадци, но не и спортисти. Времето обаче тече и Инки не се предава. Присъства на всяка тренировка, печели стипендия за три години и единственото условие е просто да играе. Университет в Тениси забелязва таланта му и го изпраща смело напред. Има нещо още по-важно – това е първият момент, в който Инки спи в легло, което е само за него. И така годините в университета минават, но футболистът си спомня много добре времето, в което един от треньорите му казва, че е официално изтеглен за драфтовете. Следващото изискване е да завърши последните 10 игри и официално става професионалист, договорът го очаква, парите са сериозни – щастието стои точно зад тези десет игри. След тази новина, Инки се обажда на майка си и баба си, за да им каже, че животът ще се промени и цялото семейство няма да живее на пода с хлебарките и плъховете. Всичко е изключително близко и реално, след още един сезон, Джонсън може да изкара всички от гетото. Но както винаги, съдбата има много зловещо чувство за хумор.
Във втората игра от тези толкова заветни десет, Инки играе срещу отбора „Air Force“, успява да се сблъска с един от играчите толкова силно, че след съдийската свирка не може да се изправи. Споделя, че е усител как нещо в тялото му се е прекъснало, този контакт нямал нищо общо с предишните. Всяка молекула кислород е напуснала тялото му. Черното перде се спуска над очите му и това е всичко, което някога си е спомнял. Спортистът е изнесен на носилка и още не подозира, че тялото му е претърпяло фатални щети. В болницата започват да правят най-различни изследвания, минава през редица скенери и осъзнава, че колкото повече лекари минават, толкова по-сериозно става положението. В кратките си 15 секунди, в които е на спокойствие, чува лекар от другата страна на коридора, който нарежда Инки да бъде върнат в интензивното, защото е на път да умре. Едва ли това е най-добрата новина, която човек би поискал да чуе, при това от неговия лекуващ лекар.
Диагнозата е отворена подключична артерия. Този тежък удар е направил вътрешен кръвоизлив и операцията не дава никакви шансове не само за възстановяване, но и за оцеляване – хирурзите трябва да възстановяват разкъсаната вена, която в този момент продължавала да кърви. Поради сложността на операцията, спорта за младежа е официално изгубена възможност. След много упорство и скандали, Инки успява да стигне до болница, която предлага следното. Да изреже нерви от определена част от неговото тяло, с която да се опита да възстанови пострадалите в дясната му ръка. Разбира се, след тази интервенция следват много сериозни щети за човешкото тяло.
Ако нервите се вземат от крака, шансовете за Джонсън да куца, са големи. Ако се вземат от лявата ръка, парализата и на двете е гарантирана. Евентуално изборът е да се вземат нерви от дясната страна на гръдния кош. Това не е чудотворната операция, която ще изправи атлета и ще позволи да направи кариера, това е просто временното решение за преживяването на тези толкова популярни оставащи 8 игри.
Това е удължаването на агонията. След всички опити да се завърши сезона, волята на Джонсън не е достатъчна. Тялото му се възстановява бавно, а шансовете за връщане на терена са повече от невъзможни. Животът обаче продължава, Инки пише своята история, завършва психология и често получава шанса да говори пред студенти в цяла Америка. Обикновено завършва своите публични изказвания така:
„Дясната ми ръка е парализирана, това е моята голяма рана. Не мога да я използвам и никога повече няма да я усетя. Това е моята рана и тя е видима, но докато моята рана може да се разпознае от Вас, вашите рани са скрити дълбоко в самите вас.“
