Началото на баскетбола в инвалидни колички
В една обикновена сряда вечерта през пролетта на 1948 г. 15 561 зрители се стичат в нюйоркския Madison Square Garden, за да гледат как два отбора от ветерани от Втората световна война играят баскетбол. Военните, които излизат на терена тази вечер, са съвсем обикновени – като всяка група ветерани. Почти.
Отборът на домакините се състои от парализирани ветерани от болница Халоран на Стейтън Айлънд. Гостите пък са парализирани ветерани от болница Кушинг във Фрамингам, Масачузетс. И всички играчи на игрището са в лъскави инвалидни колички.
С магическата стрелба на Джак Герхард, парашутист, ранен в Нормандия, Халоран повежда с 12:9 на полувремето, преди да победи убедително с 20:11. Но крайният резултат не изглежда много важен за буйната публика – те се радват на двата отбора с еднаква пламенност, защото знаят, че гледат нещо специално. До този момент спортът в инвалидни колички не съществува, а Параолимпийските игри все още не са измислени. Тези мъже са началото.
Те също така са и чудеса на медицината.
Преди Втората световна война параплегията се смята за чиста смъртна присъда. Продължителността на живота на войниците, които претърпяват наранявания на гръбначния мозък по време на Първата световна война, е около 18 месеца. Повечето почиват от сепсис или инфекция, а оцелелите „нежелани лица“ са пренасочени към институции или са скрити от очите на обществото от техните семейства. Те са заклеймени заради увреждането си и се смята, че е малко вероятно да си намерят работа или да сключат брак: логиката на хората тогава е – как биха могли да създадат или да издържат семейство, когато не могат да контролират собствения си пикочен мехур…
Тази стигма се простира чак до кабинета на президента на Съединените щати. Франклин Рузвелт използва инвалидна количка, след като е ударен от полиомиелит в началото на 20-те години. Той не се крие, след като е избран за първи път през 1932 г., но рядко се появява на обществени места в инвалидна количка и предприема крайни мерки, за да не се снима така.
Втората световна война обаче променя възприемането на обществеността за хората в колички. Войната отприщва, заедно с нови оръжия, и новаторски медицински практики и лекарства, които спасяват живота на много войници. Откриването на пеницилина през 1928 г. и способността да се произвеждат големи количества от „чудното лекарство“ в началото на 40-те години драстично намаляват фаталните инфекции, особено сред тези с увреждания на гръбначния мозък. Събирането и разпределението на плазмата позволява животоспасяващи кръвопреливания, докато напредъкът в анестезията дава възможност на хирурзите да спасяват животи на операционната маса. Полевите болници и преносимите хирургични отделения в близост до бойното поле, дават възможност на лекарите да лекуват експедитивно ранените. Благодарение също о на по-бързите методи за евакуация и транспортиране, включително със самолети и кораби, ранените войници могат да се върнат у дома по-рано и в по-добро здраве.
Учителят по физическо, Боб Райнърсън, е син на треньор, който израства със спорта в долината Сан Фернандо. В Бирмингам, Вирджиния, той забелязва, че парализираните ветерани обичат да играят груба форма на баскетбол, след като другите играчи изоставят корта. Той започва да организира тренировки за тях, а по-късно пише първия набор от правила за спорта. Целта на Райнърсън е двойна: да поддържа скоростта на играта, но без да се застрашава безопасността на играчите. На играчите е позволено две бутания на колелата, докато са с топката, след което трябва да подадат, дриблират или стрелят. Случайният контакт между количките е разрешен, но нарочното удряне в противника е нарушение.
Докато наблюдава как мъжете се движат нагоре-надолу по корта, Боб стига и до най-проницателното си прозрение: че инвалидната количка трябва да се счита за продължение на тялото на спортиста. В това му помагат новите модели колички, произвеждани в Южна Калифорния, която нарастващата авиационна индустрия бе превърнала в инженерна столица.
Обикновените колички са още от времето на Гражданската война – столове са изцяло дървени с твърда рамка и по същество са си мебели с маневреност на кораб. Това се промени в края на 30-те години, когато инженерите Хърбърт Еверест и Хари Дженингс създават нещо по-маневрено.
Еверест си чупи гръбнака при инцидент в мина и по-късно е разочарован от тромавите модели и съответно създава устройство, което става първата наистина модерна инвалидна количка. Лесните за задвижване и транспортиране колички на Everest & Jennings са направени от леки стоманени тръби за самолети и тежат около 20 килограма. И се оказа, че вършат чудесна работа и за баскетбола.
