Клубовете за отслабване и тяхната малка тайна
На 16 септември 1967 г. местен вестник в Съри, Великобритания, пуска история за отслабването на жена на име Стефани Вон. След като се бори с теглото си като дете и юноша, Стефани става „по-дебела и по-отчаяна за проблема си с теглото, докато на 21 не достигa 90 килограма“. Тя е изпробвала всякакви диети – дори взема курс хапчета за отслабване, които я карат да се чувства „ужасно“. Но наскоро, съобщава вестникът, й се случва нещо драматично. Стефани открива нов метод за отслабване, наречен Weight Watchers: „организация, наскоро навлязла в страната от Америка, която помага на дебелите чрез групова терапия – един вид като Aнонимните алкохолици, само че за ядящи.“
Статията в Surrey Comet продължава с обяснение за забележителния успех на Стефани с групата. Тя започва да ходи веднъж седмично на среща в малка селска зала в Датчет, където току-що е сформиран нов клон на компанията. По-късно, въпреки че вече е отслабнала до 80 килограма, тя се надява да остане още 5 месеца, за да отслабне повече. Историята заключва, че Стефани се чувства по-добре в кожата си и по-лесно се противопоставя на сладките изкушения. Докато е била „дебело момиче“, е била „твърде голяма, за да излезе и да си купи красиви дрехи“, но сега тя „се интересува живо от мода, когато вече има шанс да намери нещо, в което да се побере“.
Този разказ запечатва важен момент в края на 60-те години, когато във Великобритания се появяват нови диетични методи. И въпреки че днес сме добре запознати с идеята за клубовете за отслабване, тяхната история до голяма степен се пренебрегва. Как започва идеята за сваляне на килограми с важния елемент на подкрепа от други хора?
Клубовете за отслабване имат дълга социална история, датираща още от следвоенна Америка. Първата от тези групи – неправителствената организация „Taking Off Pounds Sensibly“ – е създадена в Милуоки през 1948 г., а други подобни компании я следват по-нататък през 50-те години. През 1963 г., бизнесдама на име Жан Нидеч създава Weight Watchers Inc. в Ню Йорк, като начислява на членовете такса за посещенията и за указанията, които тя предоставя. Този модел се оказва изключително успешен и 4 години по-късно американка на име Бърнис Уестън купува ексклузивния франчайз за Великобритания.
Успехът обаче не е незабавен. Уестън първоначално изпитва затруднения и привлича само три жени на първоначалната си среща в Обединеното кралство през март 1967 г. През есента на същата година тя организира „модно ревю“ за бивши участници в групата като показва снимки как са изглеждали преди. С течение на времето успехът на Weight Watchers проправя пътя за появата на подобни местни групи във Великобритания: Silhouette Slimming е създадена в Нортхемптъншър през 1968 г., а година по-късно жена на име Маргарет Брамуел създава J&M Slimming World в църковна зала в Дербишър. До 1975 г. в Обединеното кралство има около 570 клона на Weight Watchers и повече от хиляда различни класове на Silhouette Slimming.
Една от причините, поради които клубовете за отслабване стават толкова успешни през този период, е, че те означават повече за жените, отколкото само загуба на тегло. Вместо това клубовете стават пространства на женска „хомосоциалност“, където се създават приятелства и жените могат да споделят своите проблеми и тайни – малко като кръчмите, в които мъжете се събират, за да пият и да общуват в началото на 20 век (та до днес). В ранните дни, нетърпеливи да запазят тези пространства само за жени, някои клубове за отслабване дори стигат дотам, че изключват мъжете с правило. Розмари Конли припомня, че нейните собствени класове са насочени към „жени и само жени. И ако мъжете искат да дойдат, ще им кажем Не.“
През 70-те години всички клубове за отслабване следват прост бизнес формат. Всеки клуб генерира приходи чрез месечно членство и седмични такси за присъствие. Занятията се провеждат в помещения под наем, обикновено селски зали, и в замяна на парите си членките получават комбинация от диетична информация – персонализирани хранителни планове, справочници за калории, седмично „претегляне“ – и емоционална подкрепа на колегите отслабващи.
Този последен фактор – емоционалната подкрепа – е от решаващо значение. Според Бернис Уестън клубовете за отслабване са места, където се споделят и разискват лични проблеми: „Ние обсъждаме защо ядем и често откриваме, че сме нещастни у дома… Всички видове проблеми се разкриват: може би една жена ще признае, че е изправена пред развод или пък нечии родител умира и както обикновено храната се превърна в единственото й утешение.“
Уникалната култура на клубовете за отслабване може да важна функция за жените. Класовете по вталяване, основани в Ричмънд през 60-те години, съчетават съвети за фитнес и здравословно хранене с терапия с разговаряне. Както един от основателите на групата, Диана Ламплуг, обяснява по-късно, класовете обединява жени със сходни лични проблеми: „Това се случи например с две майки, които бяха загубили бебетата си, с две възрастни майки, чийто синовете се самоубиват…“ Като насърчават откритата комуникация, тези клубове изпреварват по-късно появилите се в обществото въпроси за управлението на стреса и емоционално благополучие.
