Спомените – как се създават наистина

Сложна мрежа, която се простира от основните ни сетивни органи до най-комплексните части на мозъка ни, паметта помага във всичко – от извършването на прости движения до решаването на сложни задачи и в крайна сметка ни прави такива, каквито сме. Спомените ни се предизвикват от три различни неврологични процеса – сензорни (сетивни), краткосрочни или дългосрочни.

Съвсем автоматично, мозъкът прави сензорните спомени без никакво съзнателно усилие; те са като някакъв вид пасивно възприятие. В този процес не се изисква никакво внимание, а споменът трае само за съвсем кратко време – може би секунда. Твърди се, че всяко от „главните пет“ сетива (всъщност имаме много повече от 5 сетива) създава различни сетивни спомени като зрението, звукът и докосването са най-задълбочено проучени:

• Зрителната памет включва както визуална картина, която ни изникна в съзнанието, така и всички останали данни от светлината, която е попаднала в него и е достигнала до мозъка, но не и до съзнанието ни. Визуалните спомени започват с фоторецепторите в ретината, които прехвърлят информация в ганглийните клетки на ретината, след това преминават в първичната зрителна кора в тилната част и накрая – в горния темпорален сулукс.
• Една аналогия, която можем да използваме, за звуковата памет е на резервоар, където първите звуци се съхраняват, докато се чуят и следващите звуци, с които заедно вече да можем да сглобим някакъв смисъл. Един често срещан пример за този процес е типичната ситуация, когато кажем на някого: „Какво ме попита?“ и след това отговорите на въпроса, преди те да го повторят. Тази сензорна памет създава активност в няколко области на мозъка, включително първичния слухов кортекс, лявата страна на префронталния, премоторния и париеталния кортекс, горния темпорален гирус и долния темпорален гирус.
• Усещанията като сърбеж и болка, съдържат хаптични спомени (от докосване), но тази форма на сетивната памет също така играе и голяма роля в привидно интуитивния начин, по който се движим и реагираме със света. Започвайки от нервните окончания по цялото тяло, хаптичните сигнали първо минават през гръбначния мозък до постцентралния гирус на париеталния лоб. Усещанията за грапавост и плътност, се възприемат в париеталния оперкулум.

Въпреки че запазва спомени далеч по-дълго от сетивната памет, продължителността на краткотрайната памет е все пак само около 20 до 30 секунди. Тя е мястото, където информацията се обработва когнитивно за първи път. Тъй като по своята същност тя има по-малко сложна структура (и следователно далеч по-малко неврони) от дългосрочната памет, капацитетът на краткосрочната памет е ограничен; в зависимост от човека (и езика) капацитетът й може да побере до 7 информационни елемента (например цифри). Kраткосрочната всъщност е компонент на работната памет, която включва и други познавателни функции за справянето с дадена задача. По-конкретно, смята се, че краткосрочната памет е предимно фонологична – например, хората, които говорят китайските, чиито числови думи имат една сричка, обикновено могат да запомнят 10 цифри в сравнение с нашите 7. Краткосрочните спомени се забравят, просто когато се появи друга информация за помнене.

С привидно неограничен капацитет, когато забравяме спомен от дългосрочна ни памет, всъщност не е толкова, че сме го загубили необратимо, колкото просто, че не можем да го намерим.

Процесът на създаване на дългосрочни спомени започва със създаване на краткосрочни спомени, които след затвърждаване, повторение и асоцииране с други, вече заучени неща, води до по-перманентно съхраняване на информацията. И след като информацията от краткосрочната памет е поставена на дългосрочно съхранение, нови протеини и РНК се произвеждат от хипокампуса и така се променят групата неврони, където се съхранява спомена. След това тези неврони изпращат електрохимични съобщения между себе си и определени техни съседи, създавайки невронни пътища. Тези пътища се основават на асоциативни повече, отколкото на визуални или слухови връзки. В допълнение, колкото повече се използват тези пътища, толкова повече те се укрепват и по този начин се подсилва конкретния спомен.

Въпреки че хипокампусът, работещ с региониte на неокортекса, които обработват сензорните възприятия (например, зрителни и слухови), както и с други части от медиалния темпорален лоб, той е неразделна част от създаването на дългосрочна памет. С течение на времето обаче засилените невронни пътеки изместват ролята на хипокампуса.

Това обяснява защо някои хора с невродегенеративно разстройство (като да речем Алцхаймер) могат да си спомнят стари спомени от детските си години, но имат трудности да си припомнят скорошна информация. Увреденият хипокампус вече не е в състояние да прави нови протеини и следователно нови спомени, но силните невронни пътища, направени, когато хората са били малки, все още им позволяват да си припомнят стара информация.

За разлика от краткосрочните спомени, които се забравят, просто когато невроните спрат да правят връзки, необходимо е повече, за да се забрави дългосрочен спомен. Или пътеките трябва да не бъдат ползвани за по-дълъг период от време или други пътища да се „насложат“ над тях.