Как Едуард Дженър победи едрата шарка с помощта на друга болест

Ако разгледаме всички епидемии, които постепенно достигат магнитута на пандемии, не трябва да забравяме дребната шарка като напаст, която променя завинаги човечеството. Смъртните случаи и до днес не могат да бъдат изчислени, особено в пика на разпространение, но черното число най-вероятно се движи по скалата на милионите. И до днес вирусолозите смятат, че болестта е възникнала някъде в тропическите зони на Африка или Индия. Разпространявала се е по маршрута на търговските пътища от Китай към Европа и най-вероятно първо е върлувала по дивите животни, които колонизаторите започнали да опитомяват.

Епидемиите не са нещо ново за цивилизацията в този период от време. В средните векове човечеството е на крачка от изчезване, разходките до Новия свят са придружени с предаването на най-различни заболявания. Жителите на Мексико и Перу са обречени, когато пристигат колонизаторите, а дълго време отделените региони се радват на добро здраве и дори не осъзнават колко крехки са телата им същност. Американските индианци претърпяват тежки поражения именно заради слабия си организъм, а не защото не знаят как да се справят с колонизаторите. Опитът на Китай и Близкия изток дава резултат и много скоро жителите доброволно излагат незаразените на струпеи от дребна шарка с надеждата, че здравият организъм ще може да изгради имунитет.

Снимка: By https://wellcomeimages.org/indexplus/obf_images/a6/24/5a9398275288c23f56b7f9b75087.jpgGallery: https://wellcomeimages.org/indexplus/image/V0018221.html, CC BY 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36515866

Методът на китайците бил интересен и логичен. Те счуквали коричките на раните на ситен прах и карали пациентът да ги вдиша. В Близкия изток използвали подобна технология и търкали прорезните рани на здравите. Наименованието на този акт било „вариолация“. По време на трагедията, всеки излекуван се смята за следващ месия. В Америка и Англия се практикувала подобна техника, а неин автор е лейди Мери Уъртли Монтагу. Тя успяла да се самоизлекува и да се опита да повтори стъпките си и върху други пациенти. Заедно със съпруга си пътува до Константинопол през 1716 г. и наблюдава какво правят лекарите там. Завръща се две години по-късно в Англия, започва да практикува наученото и да го прилага върху мнозина, за да им помогне за изграждането на имунитет.

Прогресът бил изключително бавен, а както се досещаме, медицината все още стояла в сянката на религията. За пример можем да забележим колко време е необходимо на Европа, преди да приеме факта, че единственият начин за лечение на скорбут е консумация на цитросови плодове. Забавен факт е, че моряците в Близкия Изток отдавна знаели как да се справят и дори не го регистрирали като заболяване. Междувременно дребната шарка продължавала да обикаля света и накрая стигнала до Бостън. През 1721 г. в града избухнала епидемия и 15% от населението починало. Макар и процентът да е висок, намесата на един човек успява да спре навреме разрастването на заразата. Благодарение на Котън Мейтър – аматьор в науката и отдаден духовник, овладяването било значително по-адекватно. Котън се оказва перфектното решение за църквата и за жителите.

Той често напомнял на съгражданите си, че Бог му е подсказал как да изцери населението и с това избегнал църковните наказания. Освен божия благослия, духовникът имал и интересни наблюдения върху заболелите. В последствие започнал да „ваксинира“ редица семейства, често поставяйки себе си под риск. Той също практикувал методиката на Близкия изток. Рискът обаче не идвал от болестта, а от факта, че често имало неинформирани хора, които го нападали за действията му и се опитвали да спрат малко странната процедура. Въпреки задоволителния резултат, хората не можели да повярват, че трябва да вдишат счуканите корички от раните, за да се имунизират. Колкото и голям успех да има Котън, човекът с по-сериозни заслуги е Едуард Дженър. Той не създава ваксина, но намира разумен начин да спре разпространението и дори прекрачва границите на медицинската етика, за да намери лечение.

За разлика от съгражданите си, Дженър решил да наблюдава и да помисли малко по-трезво. Като лекар-откривател с редица странни решения, които често биха поставили разума на границата на лудостта, методите му се славили с висок процент на успеваемост. Един път наблюдавал как краварките в Глостършър често се се заразява с инфекция, които наричали кравешка шарка. Заболяването се случвало, след като жената издои кравата и не измие ръцете си. Веднъж щом жените преболедували това заболяване, те създавали и имунитет срещу едра шарка (вариола). Дженър започнал да мисли за връзката между двете заболявания. На прага на революция в медицината, лекарят трябвало да намери начин да докаже на обществото, че по-добрият вариант е да се изложат доброволна на лекото заболяване и да избегнат тежкото, но как?

Снимка: By Ernest Board – Cropped from File:Jenner phipps 01.jpg (images.wellcome.ac.uk), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=90129751

До този момент медицината не познавала работата на имунната система, никой не знаел как се е появило заболяването, какво го пренася и какво предпазва от него. Мисията на Дженър е била точно толкова абсурдна, колкото да говори за космически кораби на вечерна сбирка. Единственото, с което наблюдателят разполагал, била интуицията и усещането, че е в правилната посока. Какво е решението? Едуард източил малко количеството от крастата на млекарка, заразена с кравешка шарка и след това прибегнал до още по-жестоки действия. Без разрешението на родителите, той натъркал кожата на 8-годишния Джеймс Фипс. В следващите десет дена, иноваторът трябвало да наблюдава стриктно момчето и да запази всичко в тайна. Болестта се разпространила, заболяването било леко и след това нямало и следа от него.

След като разбрал, че малкият Джеймс е здрав, решил да го зарази директно с дребна шарка. Нищо не се случило. Минали няколко месеца и момчето продължавало да бъде здраво. През 1798 г. Едуард Дженър ще напише материал и ще разкаже какви мерки могат да се вземат, за да се овладее болестта. Странната процедура работила, но иноваторът все пак получил критики за провеждането на човешки експерименти. През 1802 г. парламентът започва да отпуска средства и предава бързо знанията в Англия, а след това методът се разпространява и в останалите страни.

Дребната шарка скоро изчезва от Европа и Америка, а с развитието на модерната медицина можем да забележим появата на ваксина, с която все по-малко хора се разболяват. Дженър доказва, че може да пребори една болест с помощта на друга, но освен това дава началото на ваксинацията. През май 1980 г. Световната здравна организация поставя дребната шарка в категорията на „изчезналите болести“. Разбира се, заболяването ще остане там, докато все още има хора, които се възползват от ваксината.

Заглавна снимка: By https://wellcomeimages.org/indexplus/obf_images/63/06/f922c4b86c952df78a555cd9eba8.jpgGallery: https://wellcomeimages.org/indexplus/image/V0023503.htmlWellcome Collection gallery (2018-03-29): https://wellcomecollection.org/works/jpsdbu7d CC-BY-4.0, CC BY 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36560529