История и произход на пържените картофи

Кой точно дарява света с тези жълти ресни щастие, не е напълно известно. Сред различните теории е и общоприетата, че пържените картофи са измислени или от белгийците, или от французите.

Картофите са въведени за първи път в Европа обаче не от французите или белгийците, а от испанците. През 1537 г. Хименес де Кесада и испанските му сили се натъкват на село в Колумбия, от което всички местни жители са избягали. Освен други неща, те намират из хранителните им продукти и картофи, които първоначално наричат „трюфели“.

Хименес де Кесада

Около 20 години по-късно картофите са внесени в Испания, откъдето стигат и до Италия. По това време картофите са все още доста малки и горчиви и не растат добре в нито една от двете страни. С течение на времето обаче се отглеждат все по-големи и по-малко горчиви поколения на растението и то постепенно се разпространява и на други места в Европа, въпреки че първоначално е срещнато с доста неодобрение.

Във всеки случай историческите сведения показват, че белгийците вероятно пържат картофи на тънки ивици още в края на 17 век (макар че някои твърдят, че това е било чак в края на 18 век) в долината на Мааса между Динан и Лиеж, в Белгия. Как това им идва наум – в този район е много характерно хората да пържат дребна риба като основна храна. Когато обаче реките се покрият с дебел лед, това затруднява ловът на рибата и така хората започват да режат картофи на дълги тънки филийки и да ги пържат вместо риба.

Известна достоверност на тази история дава фактът, че земите на днешна Белгия са под влияние на испанците, когато те донасят картофа в Европа. Това сочи, че белгийците са вероятно поне сред първите, които тръгват по картофа по отношение на вграждането му в менюто си на национално ниво, както и за пърженето му.

Сега към аргумента за Франция: популярността на картофа във Франция до голяма степен се дължи на един френски армейски медицински служител на име Антоан-Августин Парменте, който изключително страстно промотира картофите като храна в цялата държава, както и други части на Европа. По време на Седемгодишната война Парментие е хванат в плен и като част от хранителните му дажби в затвора са му давали картофи.

По това време французите по-рано използват картофите само за храна на свинете и не ги ядат. Причината е, че според тях растението причинява различни заболявания. Всъщност през 1748 г. френският парламент дори забранява отглеждането на картофи, тъй като те смятат, че картофите причиняват проказа. Въпреки това, докато е в затвора в Прусия, Парментие беше принуден да отглежда и да яде картофи и открива, че френските представи просто не са верни.

Когато се връща във Франция, Парментьер започва да лансира картофа като потенциален хранителен източник. Накрая, през 1772 г., Парижкият медицински факултет обявява, че картофите все пак са годни за консумация от хората, но въпреки това Парментие все още среща значителна съпротива и дори не му е разрешено да ги отглежда в градината си в болницата за инвалиди, където работи като фармацевт.

Тогава Парментие започва още по-агресивна кампания за популяризиране на картофите във Франция като организира вечери, на които сервира картофи, с личности от габаритите на Бенджамин Франклин, Антоан Лавоазие, крал Луи XVI и кралица Мария-Антоанета. Той също така наема въоръжена охрана, която да стои при картофената му лехичка, за да внушава на хората, че това, което расте в лехичката, е много ценно. Антоан-Августин прави и една хитрина – казва на охраната да приеме подкупи, които им предлагат хората, и да им позволява да крадат картофите. В крайна сметка обаче чак гладът през 1785 г. помага на картофите да станат популярни във Франция.

Веднъж щом французите видяха, че в картофа няма нищо страшно, популярността му скочи бързо в цялата държава. Към 1795 г. картофи вече се отглеждат в много големи количества, включително и в кралските градини в Тюйлери. Някъде в рамките на този период французите започват и да ги пържат като пържените картофи също стават изключително популярни, особено в Париж, където се продават като фаст фуд в колички на улицата и се наричат „frites“.

Сега трябва да отбележим, че всичко това се е случва в края на 18 век, което е около 100 години след като, според изследователите, белгийците започват да пържат картофи. Но според други твърдения всичко се случва приблизително по едно и също време и за французите, и за белгийците.

Трябва също така да се отбележи и, че малко преди картофите да станат популярни във Франция, провежда се франко-австрийската война (известна още като Война за австрийското наследство), голяма част от която се води около съвременна Белгия. Така че е възможно френските войници да са научили за пържените картофи от белгийците и няколко десетилетия по-късно, когато картофът става популярен във Франция, тези войници да въвеждат метода на приготвянето им в останалата част на Франция. Или е възможно французите да измислят идеята сами и да ги разпространяват в Белгия по време на войната, Или пък и двата народа измислят пържените картофи едновременно и независимо един от друг.

Каквато и да е истината, французите са тези, които разпространяват пържени картофи в Америка и Великобритания, а американците от своя страна чрез веригите за бързо хранене ги въвеждат и в останалата част от неевропейския свят. По ирония на съдбата, понеже именно американските вериги за бързо хранене ги разпространяват извън Европа, на много места по света пържените картофи (които в САЩ се наричат „French fries“) са наричани „American fries“.

Пържените картофи на Бъргър Кинг, а вероятно и на Макдоналдс, се пръскат със захарен разтвор преди да бъдат опаковани и изпратени до различните ресторанти на франчайза. Именно така се получава златистият цвят – чрез карамелизиране на захарта при пърженето му. Без тази процедура те биха имали приблизително същия цвят отвън както вътре.

Макдоналдс пържат картофите си два пъти като комбинирано това отнема около 15 до 20 минути. Веднъж, за да ги сготвят и веднъж, за да ги направят още по-хрупкави от външната страна.

Популярните „подправки“ за картофите варират доста в различните страни. В Америка се ползва обикновено кетчуп, в някои части на Европа – майонеза, британците предпочитат малцовия оцет, а самите французи просто ги ядат както са си, без нищо. Ранч сосът и синьото сирене също са добра опция.