Великите любовни истории: Кърт Вонегът, Джейн и Джил – любовите на един луд, романтичен циник

| от Мая Вуковска |

През 2007 г. един от най-великите и емблематични писатели на 20-и век, също и непримирим и кисел като лимон критик на американското общество си отива от този свят на 84-годишна възраст след неволно падане по стълбите. Смърт, която той самият би заклеймил като ужасно тривиална и нелепа предвид факта, че сполетява човек като него, който винаги се е шегувал, че ще съди цигарената компания Pall Mall, задето не може да умре по желания от него ексцентричен начин – с цигара без филтър в уста.

15 години след смъртта му никой вече не пуши в старата му къща в Индианаполис. Приживе Кърт Вонегът често се заключва в мазето на същата тази къща, за да работи на спокойствие, далече от непрестанните, дразнещи крясъци на многото деца, които е създал. В края на живота си обаче често се връща именно тук, където е изживял най-хубавите и пълноценни дни на живота си, и където е написал повечето от шедьоврите си.

Какъв е бил Вонегът извън литературата и блясъка на славата и кои са жените в живота му, които са му носили хем радост, хем депресираща тъга, ще разберем сега.

Maмо, скъпа мамо!

Денят, в който Япония атакува Пърл Харбър, нашият герой е студент с мижава успеваемост в престижния университет “Корнел” в Ню Йорк. Слабите му академични резултати го изпращат със засилващ шут право в армейските редици. За негов късмет военното му обучение протича в такава близост до дома му, че през уикендите може да спи в собственото си легло и да  използва семейната кола, за да джитка нагоре-надолу. На 14 май 1944 г. се случва първата голяма трагедия в живота му .

Vonnegut in February 1972

Когато се прибира вкъщи за Деня на майката, заварва собствената си, обичана майка, Едит, мъртва. Вероятните причини, довели до, както се предполага, умишлено предозиране с приспивателни, са трагичното финансово състояние на семейството, което е изгубило цялото си богатство по време на Голямата депресията, както и личният й провал като писател. Смъртта на Едит го разтърсва из основи, а някои от биографите му по-късно ще припишат склонността му да изпада в тежки депресивни състояния, както и единствения му опит за самоубийство именно на този инцидент.

Кърт като тийнейджър

Три месеца след смъртта на майка му Кърт е изпратен на фронта като разузнавач в 106-а пехотна дивизия. Преди да отпътува за Европа, младежът си обещава, че няма да умре в тази война. И успява да спази обещанието си – въпреки че е взет в плен и оцелява като по чудо в една от най-кървавите битки, тази в Дрезден, в която загиват 35 хиляди цивилни и още толкова военни. Вонегът се спасява, криейки се в шкаф за месо в един подземен склад.

Какъв (не) искам да бъда като порасна

Когато се връща в Щатите  през есента на 45-а, Кърт Вонегът е на 22 и не знае какво да прави с живота си. Главата му не ражда и една позитивна мисъл, няма амбиции и като цяло вижда бъдещето си само в тъмни краски. След провала си като студент в “Корнел” му е ясно, че няма да става учен. В кантора, зад бюро пък изобщо не му се работи. И за писател не го бива, защото е убеден, че никога няма да бъде толкова добър, колкото майка си. В едно-единствено нещо обаче е сигурен – че обича Джейн Кокс и иска да прекара живота си с нея.

Вонегът във военна униформа

Джейн и Кърт се познават от деца. Любовта им разцъфтява в гимназията и още тогава Кърт знае, че един ден ще се ожени за Джейн. Скоро след като се връща от фронта, й предлага брак и тя не се поколебава дa приеме – все пак толкова дълго е треперила от страх, че може и да не го дочака да се завърне от фронта жив, а в ковчег.

Бракът с Джейн Кокс ще се окаже едно от най-добрите житейски решения на Вонегът.  защото без търпението, подкрепата и най-вече настоятелността на Джейн той едва ли щеше да напише едни от най-добрите образци на модерната американска и световна литература.

Войната може и да е свършила, но Кърт все още се води на военна служба. През октомври го пращат във Форт Райли, Канзас, където да изчака да получи сякаш безкрайно отлаганото уволнение. Скучната чиновническа служба в далечния Канзас му предоставят много свободно време, което запълва най-вече с писане на писма до младата си жена. Именно в редовете на тези писма Джейн открива литературния му талант.

Зад всеки успял мъж…

Знаете как продължава изразът – стои една велика жена. Въпреки че за разлика от втората съпруга, Джил, малко се знае за първата, Джейн, близките до семейството, и особено най-голямата дъщеря, кръстена на майка му Едит (р. 1949), са убедени, че без нея светът никога нямаше да разбере кой е Кърт Вонегът и че успехът му се дължи именно на нея. В интервю пред сп. “Биограф” Едит казва: “Майка беше светица. Беше забележителна жена, която всички обичаха и която не можеше да остане незабелязана. Имаше невероятно чувство за хумор, а в дните, в които нямаше какво да ядем[1], импровизираше и винаги намираше с какво да ни нахрани.”

Джейн е тази, която, едва ли не насила, кара Кърт да публикува творбите си в местни вестници. Първият му публикуван роман, “Механично пиано” (1952), не му носи нито успех, нито пари, обаче Джейн продължава да го поощрява да пише. Проявата на подобен ентусиазъм сигурно й коства много, понеже семейството едва свързва двата края. Само че Кърт има нужда някой да вярва в него, защото е убеден, че славата е лоша карма и че никой не го чете. Тактиката на Джейн обаче има ефект.  Изпод клавишите на раздрънканата му пишеща машина излиза шедьовър след шедьовър. През 1959 г. е публикуван “Сирените на Титан”. Следват “Майка нощ” (1961),  “Котешка люлка” (1963) и “Бог да ви поживи, мистър Розуотър” (1965).

От големия му пробив го делят още четири години.

“Кланица-5” …и други заколения

През 1967 г., когато печели стипендията “Гугенхайм”, името Вонегът вече си е спечелило известност в литературните кръгове. Той използва парите от стипендията, за да пътува из Източна Европа. Маршрутът му неминуемо включва и Дрезден – градът на личната му Голгота. Въпреки че от завръщането си от фронта не е преставал да пише за преживяното и видяното през войната, автобиографичната книга, отразяваща бомбардировките на Дрезден, която ще напише след повторното си посещение в града, ще се превърне в най-големия му шедьовър. Неслучайно “Кланица-5” е класиран сред стоте най-добри романа на английски език за всички времена.

Успехът вече е налице. Но както често става в живота – когато печелиш нещо, губиш нещо друго. Още преди публикуването на “Кланица-5” през 1969-а, бракът на Кърт и Джейн започва страховито да се разклаща. Голяма роля за това изиграва фактът, че Джейн се обръща към християнството, което е в пълно противоречие с разбиранията на мъжа й – заклет атеист. Той започва все по-рядко се прибира в дома им в Кейп Код, докато един ден през 1971 г.  окончателно не се премества да живее в Ню Йорк.

A large painting of Vonnegut on the side of a building

Раздялата с ученическата си любов Кърт понася също толкова тежко, колкото и смъртта на майка си. Разводът, в комбинация с тревогите около сина Марк, страдащ от психическо заболяване, обострят хроничната депресия на писателя, а дозите от антидепресанта Риталин, които взима, за да я държи под контрол, започват прогресивно да растат. Дали не му трябва ново лекарство, за да се справи с проблемите си? Или може би нова любов?

Нова булка – нов късмет?

През 1979 г. Вонегът се жени за Джил Кременц – фотографка, която по онова време работи върху документален сериал за известни писатели. Любопитното или по-скоро ироничното в случая с този брак не е, че един мъж на 57 се жени за жена на възрастта на дъщеря му, както повелява клишето, а че се жени за жена, която е въплъщение на всичко, което намира за вулгарно и достойно за подигравка. Обаче дори най-гениалните умове могат да се хванат на номера, стар колкото света, а именно комбинацията от секс, големи цици и много грим. Уви, Вонегът става поредната жертва на тези три неща.

По времето, когато Кърт се мести в Ню Йорк, дъщерята Едит е студентка там и става свидетел на нездравите взаимоотношения в новоформираната двойка. Недоумява как баща й е могъл да замени толкова любящ и позитивен човек като майка й с цицореста лигла, която никой не понася. Едит, както и нейните братя и сестри, се чувства предадена. За Джейн усещането за предателство е в пъти по-силно. По очевидни причини.

Вселената обаче не закъснява да раздаде своята вселенска справедливост.

Още от самото начало бракът тръгва катастрофално. Усещайки, че нещата не вървят на добре, хитрушата Джил кара Кърт да осиновят дете – бебето Лили, което е едва на три дни. Със или без ново бебе обаче, на Кърт започва да му просветва, че е направил огромна грешка с този брак. Поведението му се променя драстично – затваря се в себе си, престава да пише, престава да живее. А и защо му е да живее, когато Джил е в състояние да превърне всяко подобие на живот в ад!

Младата му съпруга постоянно намира поводи за мрънкане и скандали – иска повече медийни изяви, иска това и онова и изобщо не оставя и минутка спокойствие на известния си мъж. Той обаче продължава стоически да я понася – въпреки че е сразен, омаломощен и въпреки че Джил го е оставила без топки. Дори когато я хваща в изневяра, пак не се развежда с нея. Твърди, че не иска да причини страдания на невръстната Лили.

С годините на Вонегът му става все по-трудно да търпи капризите и скандалите на злонравната си жена и при всеки удобен случай бяга обратно при Джейн в отчаяните си опити да си върне загубеното. Едит си спомня с много тъга и болка за онова време: “Оставаше с дни при нас, докато Джил не започнеше да тормози всички ни. Тогава се връщаше се при нея, макар да беше изписано на лицето му колко е нещастен. Той вече беше възрастен мъж и нямаше сили да устои на скандалите  на тази жена. Беше изморен. Бракът с Джил го пречупи.”

Единствената любов съществува

Преди да почине, Джейн пожелава да види Кърт, защото знае, че ще е за последен път. Джил обаче не му позволява да замине, за да се сбогува с бившата си жена. В последните дни преди да издъхне, Джейн, все още в пълно съзнание, кара децата й да се свържат с баща им. Разговорът й с него по телефона е толкова емоционален, че не може да бъде описан с думите дори на най-добрия писател на света. Двамата плачат и си казват, че се обичат. Въпреки че не вярва в глупостите, които говори, през сълзи Кърт се опитва да я убеди, че като премине отвъд, ще види много красиви неща. И че всичко ще бъде наред.

“Ние сме на тази земя, за да пърдим наляво-надясно”

Това е един от любимите ми цитати от Кърт Вонегът, защото е напомняне за това, че никой не е толкова важен или специален, за какъвто се има. Каквото и да правим през краткия си престой на този свят, независимо дали е “супер яко” или обидно незабележимо, един ден всички ще свършим на два метра под земята, в урна във формата на ваза върху нечия камина, или просто някъде. Така че посланието е ясно – не се взимайте твърде насериозно, понеже няма смисъл. Просто си пърдете.

Кърт Вонегът завършва впечатляващия си житейски и творчески път в нощта на 11 април 2007 г. Смъртта му настъпва в резултат от мозъчна травма, причинена от падане по стълбите на манхатънския му дом няколко седмици преди това.

И така, гадното, гениално копеле умря по начин, с който изненада дори самия себе си. 

И  спря да пърди веднъж завинаги.


[1] През 1954 г. семейството вече има три деца, а четири години по-късно осиновяват и три от осиротелите деца на сестрата на Кърт.

 
 
Коментарите са изключени за Великите любовни истории: Кърт Вонегът, Джейн и Джил – любовите на един луд, романтичен циник

Повече информация Виж всички