Великите авантюристи: Луи II Дьо Бурбон – принцът на Конде
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Историята на Европа през XVII век е пъстра и уникална. Едва и има друг век миналото на Стария свят, побрал в себе си толкова много противоречия, промени и конфликти. Това е векът, в който почти няма година, в която някъде в Европа да не се води война. Това е векът, в който се ражда теорията на съвременната държавност. През този век категорично науката прави крачка напред в посока съвременните си върхове спрямо Средновековието и пак тогава философската мисъл прави грамаден скок напред от времето на Тома Аквински, Анселм и Еразъм. Век на войни, на любовни истории, на открития, на слава и на трагедия. Има няколко имена, чиято биография представлява умален модел на целия този период и сред тях несъмнено изпъква Луи дьо Бурбон, наричан Великият Конде.
Историята на дома Конде започва през XVI век, когато първият принц – също наречен Луи, поема титлата, посредством водещата позиция на своя баща – Шарл дьо Бурбон, херцог на Вандом и един от най-доверените генерали в двора на крал Франсоа I. Съдбата е орисала величие на дома Бурбон – братовчедът на Луи – Анри, крал на Навара, излиза големия победител от Религиозните войни (1562-1598 г.) и става владетел на Франция. С това, домът Бурбон и всичките му клонове се издигат на върха на френското общество. Принцовете на Конде се превръщат във втори по важност след самото кралско семейство.
Не е чудно тогава, че още с раждането си на 8-ми септември, 1621 г., за следващия Луи в рода се полагат всички възможни грижи. Баща му – Анри II Конде, още от люлката му дава титлата херцог на Ангиен, мигновено издигайки момчето до най-висшите кръгове на френската аристокрация. Майка му – Шарлот Маргюрит Монморанси е наследница на род, чиято древност и величие съперничат с това на Бурбоните. Малкият Луи получава най-доброто образование, което е достъпно във Франция, а в юношеските си години учи математика, право и история в йезуитския колеж в Бурж. Макар науката да му се отдава, негово основно влечение си остава военната кариера.
Още преди да успее да се уреди на военна служба, Луи минава под венчилото. Бракът с племенницата на кардинал Ришельо – Клер Клеманс дьо Майе е по сметка и до края на дните си, Луи ще търси любовта другаде, макар съпругата му да го дарява с три деца. Едва навършил 19, Конде постъпва в армията и се проявява с легендарната си храброст по време на обсадата на Арас (1640 г.) Макар да е представител на най-висшата аристокрация, Луи предвидливо застава на страната на кардинал Ришельо по време на заговора на благородниците, оглавен от виконт Сен Мар (1642 г.). Това печели доверието на Ришельо и Луи е назначен за командир на основните френски сили в Белгия. Целта му е да се справи с испанските войски там.
Още от 1555 г. днешна Белгия и Люксембург са владение на испанските крале от династията Хабсбург. За да се борят срещу бунтуващите се нидерландски протестанти, през 1568 г., испанците създават първата голяма професионална, постоянна армия в Западна Европа – Армията на Фландрия. Именно срещу това легендарно войнство трябва да се изправи 22 годишния Луи. Уловката е, че испанците не са губили голямо сухопътно сражение от 150 години.
Двете армии се срещат край градчето-крепост Рокроа на 19-ти май, 1643 г. В последвалото сражение, младият херцог на Ангиен показва брилянтното си тактическо майсторство. Той успява да разгроми испанската кавалерия, след което използва артилерията и конницата си, за да сломи съпротивата на терциите – легендарната иберийска пехота. В края на деня, Ангиен предлага на испанците да се предадат, давайки им почетни условия, които принципно се полагат не на победен на полето враг, а на обсадена крепост. Успехът го издига във висините на тогавашната бойна слава – 22-годишният херцог е постигнал онова, които много по-възрастни и прочути командири не са успели.
Победата при Рокроа се оказва решаващ момент в голямата война, която Франция и Испания водят, редом с още няколко европейски сили – Нидерландия, Швеция и Австрия. Конфликтът, наречен Тридесетгодишна война (1618-1648 г.), бушува вече 23 години и именно успехът на Конде е една от причините, довели до крайният изход – поражение за испанските и австрийските Хабсбурги. За този развой допринасят и следващите му победи по бойните полета на Германия – битките при Фрайбург (1644 г.), Ньордлинген (1645 г.) и превземането на ключовата крепост Филипсбург (1646 г.).
В тези операции, Конде си партнира с един от най-талантливите командири в цялата френска история – Анри де ла Тур, виконт Тюрен. Там, където Тюрен ръководи със своя хладен, пресметлив и дисциплиниран ум, Конде действа дръзко и неукротимо, хвърляйки се презглава в разгара на сраженията. Множество коне загиват, носейки своя ездач в центъра на вражеските редици. Не по-малко белези красят тялото на Луи, свидетелства за доблестта му. Както казва Алексис Зорбас – белезите са много, но нито един не е на гърба.
Всяка пролет Конде щурмува фронтовите линии на Хабсбургите и техните съюзници в Германия. Всяка зима, херцогът се прибира в Париж, атакувайки салоните, балните зали и бардаците със същия плам, с който се сражава с враговете на Франция. През 1646 г., бащата на Луи – Анри II умира и буйният, 25 годишен мъж става принц на Конде – най-висшата аристократична титла извън кралското семейство. Той е млад, герой от фронта и най-богатият човек във Франция – земите му включва цяла Бургундия и Бери, както и част от Лотарингия, а брат му – принцът на Конти притежава Шампан. Сестра им е женена за Анри Лонгвил, де-факто господар на Нормандия. На практика, родът Конде контролира около 1/3 от Франция.
Това могъщество печели страха и неприязънта на кралица Ана Австрийска – вдовица на Луи XIII и майка на малолетния Луи XIV. Нейните страхове са подкрепени и от хитрия първи министър – италианецът кардинал Джулио Мазарини ( фр. Жул Мазарен). Мазарини иска да отстрани Конде и под предлог че му дава най-важното командване, го изпраща да води обречена интервенция в подкрепа на разбунтувалата се каталунска аристокрация южно от Пиренеите. Шансовете за успех са нищожни, а очакваният провал ще урони престижа на Конде като командир. Неочаквано за Мазарини, през 1648 г. в Белгия е събрана нова испанска армия. Останал без опции (Тюрен се сражава в Германия – б.а.), Мазарен е принуден да върне Луи във Франция. Конде не изневерява на славата си и нанася ново поражение на испанците при Ланс на 20-ти август, 1648 г.
Година по-късно, короната е изправена пред още по-сериозна заплаха – свикването на Парламента в Париж, на който да се гласуват допълнителни данъци за продължаване на войната с Испания, се превръщат в брожение срещу кралицата-регент и първият министър. Французите са недоволни от чужденците-управници и ги обвиняват за тежкото финансово положение. Ана Австрийска вика Конде за да въдвори ред в столицата – нещо, с което принцът се справя, опирайки се на грамадния си авторитет.
Ситуацията обаче се изменя. Увлечен от своите успехи, лични възможности и върховна позиция сред аристокрацията, Луи Конде решава да хвърли зара, и повежда свой собствен бунт срещу регентството, останал в историята като Фрондата (годината е 1650-та, същото название носи и предхождащия го парламентарен бунт – б.а.). Заговорниците са разкрити и арестувани, в това число и Конде, заедно с брат си и своят зет Лонгвил. Под натиска на провинциалната аристокрация, водачите на Фрондата са освободени, но скоро се стига до въоръжени сблъсъци.
Първоначално, Парламентът подкрепя Конде, но скоро силата на висшата аристокрация започва да плаши духовенството и Третото съсловие и те минават на страната на кралските регенти. Конде събира своя армия и застава на бойното поле срещу стария си другар по оръжие Тюрен. Виконтът е останал верен на Мазарен и Ана. Силите им се сблъскват на няколко пъти, но в крайна сметка Тюрен печели двубоя и Конде е принуден да избяга от Франция.
Парадоксално, приютява го доскорошният му най-сериозен враг – Испания. Конде е изпратен в Белгия, където да помогне с командването на Армията на Фландрия. Начело на испанците, той успява да надвие Тюрен при Валансиен (1656 г.), но в крайна сметка е победен от Тюрен и съюзилите се с Франция англичани в битката при Дюните (1659 г.), с което Испания губи продължилата 24 години война с Франция и е принудена да признае краха на своята амбиция за имперско надмощие над Европа. Победен, Конде извършва символично поклонение до кралския двор в Париж, коленичи пред ненавършилия пълнолетие Луи XIV (Кралят слънце, който се пада братовчед на Конде – б.а.) и получава прошка за своя бунт и за службата си на Испания.
Помиряването с Конде е важна стъпка в издигането на Луи XIV, който по този начин привлича на своя страна най-влиятелният аристократ в кралството. Конде, заедно със семейството си, се оттегля в шато Шантили, където се отдава на заслужена почивка. Край него бързо се оформя интелектуален кръг, събрал в себе си някои от най-изтъкнатите имена на тогавашна Франция – Ла Фонтен, Молиер, Жан Расин, Никола Боало, Пиер Никол, Луи Бурдалу и Жак-Бенин Босюе. През следващите 8 години, отдихът на Конде е прекъснат само веднъж, през 1664 г., когато се застъпва за живота на финансовия министър Фуке. Арестът на Фуке от Шарл д‘Артанян, капитан на кралските мускетари, в последствие служи като основа за романа на Александър Дюма – „Виконт дьо Брежелон“.
Конде е призован отново на военна служба през 1667 г., когато Франция влиза в краткотраен конфликт срещу Испания. Действията на Конде довеждат до завладяването на областта Франш Конте – последната част от средновековна Бургундия, която все още не е в ръцете на французите. Веднага след края на тази т. нар. Война на деволюциите, Франция се конфронтира с Холандия. В битката при Сенефе (1674 г.), Конде печели последната си голяма победа, не срещу кого да е – опонентът му е младият Вилем Орански, бъдещият крал Уилям III Английски. Успехът е постигнат след кървав сблъсък, в който 53-годишният Конде отново е във вихъра на сражението, понасяйки няколко рани и губейки три коня под себе си, простреляни от вражески огън.
Година по-късно, Луи води последната си кампания. Няколко седмици преди да пристигне по поречието на Рейн, австрийско гюле погубва неговият брат по оръжие и славен опонент – Тюрен. Конде поема командването на рейнските войски и демонстрирайки за пореден път тактическия си гений, надиграва един от най-опитните хабсбургски генерали – Раймондо Монтекуколи.
След този успех, Конде се оттегля окончателно в имението си Шантили, борейки се с пристъпите на подагра, които разюзденият му живот докарват след себе си. В края на дните си успява да ожени внука си Луи дьо Бурбон (бъдещият принц Луи III Конде) за Луиза-Франсоаз – незаконната дъщеря на Луи XIV и любовницата му мадам дьо Монтеспан. Последните си години прекарва в комфорт, философски разговори със своите приятели интелектуалци и пушенето на лула пред камината. Богат и възрастен, Луи не обръщал особено внимание на домашния си външен вид – описват го като носещ стари, оръфани дрехи, без да го е грижа за дупки и кръпки, стига да са му удобни. Когато умира на 11-ти декември, 1686 г., крал Луи XIV заявява с печал – „Загубих най-великият мъж в своето кралство!“
Снимки: Wikipedia
