Великите авантюристи: Лала Шахин Паша – завоевателят на България
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
„Познавай себе си и познавай врага си, и не ще бъдеш победен дори в сто сражения“. Тази крилата фраза на китайския пълководец Сун Дзъ вече над 22 века служи като мото на мнозина велики командири. Важно е обаче да се знае цялата сентенция: „Онзи, който не опознава врага си, но познава себе си, има равен шанс да спечели или да загуби. Онзи, който не познава нито себе си, нито врага си, е обречен да загуби всяко сражение, в което влиза.“ В продължение на петстотин години, България се намира под властта на една чужда сила.
Често ние подхождаме към тази държава – Османската империя, от гледището единствено на сляпата омраза – т.е. отказваме да опознаем врага си. Същевременно, ако трябва да поразсъждаваме над думите на Сун Дзъ, може ли човек да познава себе си истински, ако не познава враговете си? Излиза, че отказваме да опознаем и самите себе си. Това означава, че сами, като народ, се обричаме да губим всяка война, в която влезем.
Трудно, тежко и неблагодарно е у нас да се пише за османското завоевание. Още по-трудно и тежко, да не говорим за неблагодарно, е да се пише от гледището на османския завоевател. Въпреки това, ние няма как да познаем истински себе си и своето минало, ако не разберем врага, който ни е надвил.
Всяко поражение, разбира се, носи със себе си срам. Но ако надмогнем елементарните си инстинкти и вложим мисъл в падането на Второто българско царство, ще осъзнаем, че дедите ни са се сражавали, и то над половин век, срещу най-голямата сила в тогавашна Европа. Османската империя не е просто някаква случайна варварска орда, потропала на балканските порти.
Тя е добре смазана военна машина, която подчинява държави върху три континента за по-малко от двеста години. Само чрез познаването на този враг, ние можем да осъзнаем пълнотата на собствената си история, нейния драматизъм, трагизъм и слава.
Османското завоевание на българските земи започва след 1356 г., когато османските войски се прехвърлят окончателно на Балканите, веднага след падането на крепостта Галиполи. Още преди това турски войски от Анадола безчинстват в Тракия, сражавайки се под знамената на Византийската империя или като самостоятелни грабителски отреди.
Цар Йоан Александър губи двама сина в борбата си срещу тях – жертви, които не е пресилено да кажем, предрешават бъдещето на царската династия. Малцина обаче знаят кой е човекът „от другата страна“ (по Скорсезе), мъжът, който командва османските войски. Всъщност през втората половина на XIV век по бойните полета на балканите се раждат неколцина легендарни герои, почитани във владенията на Полумесеца.
Кьосе Михал, Турахан бей и Евренос бей са най-често споменаваните. Над тях обаче стои един върховен командир, който е отговорен за завоюването на 2/3 от българските земи – Лала Шахин паша, първият бейлербей на Румелия.
Точната рождена дата на мъжът, известен само с името си – Шахин не е напълно ясна. Предполага се че е роден преди 1320 г. в района на Бурса. Баща му, Абдулмюмюн бил сред съратниците на Орхан Гази и взел активно участие в османското завоевание на Витиния. Според част от източниците, Абдулмюмюн е един от стратиотите, които преди това служат на Палеолозите, но преминават на страната на османците по време или след Войната на двамата Андрониковци (1321-28г.).
Това че баща му приема исляма заедно със семейството си, дава шанс на младия аристократ да се влее в редовете на османския елит, в който факторът произход не играе никаква роля. Амбициозните Орхан и брат му Алаеддин (който е първия велик везир – б.а.) ценят най-вече качества като вярност и храброст и се отплащат щедро за тях. Възползвайки се от своето обучение като дете (децата на стратиотите наследявали земите и отговорностите на бащите си и от най-ранна възраст били готвени за войнишкия занаят – б.а.), Шахин се налага като един от най-доверените воини и командири в двора на Орхан Гази.
Бейът му има достатъчно доверие за да го назначи за личен учител на престолонаследника Мурад. От тук идва и прякорът „лала“ (учител), който се превръща в част от името му. Именно Шахин обучава Мурад в изкуството на войната, изкуство, което той усвоява отлично. Именно от факта, че Шахин е бил учител на Мурад можем да изведем и приблизителна година на раждане. Мурад I е роден през 1326 г.
Според османската традиция, до около десетата си година момчетата били отглеждани основно от своите майки. Това означава, че Шахин трябва да е поел обучението на Мурад след 1336 г. Същевременно, няма как той самият да е бил учител на принца (шахзаде) без да е пълнолетен – т.е. поне на 17-18 по това време. Следователно, Шахин вероятно е роден не по-късно от 1318 г. (а вероятно по-рано – б.а.).
Звездата на Шахин изгрява след като през 1359 (или 1361г. според други извори), Мурад се възкачва на трона в Бурса. Младият владетел натоварва своя учител и довереник с командването на балканските войски. През 1356г. османците превземат Галиполи. Фронтът е несигурен, а завоеванието крехко и Мурад си дава ясна сметка, че малобройните му сили оттатък Дарданелите трябва да се командват от най-опитния и доверен командир, с който разполага.
Лала Шахин застанал начело на малочислените, но опитни воини и не разочаровал своя господар. Година след като заема своя пост, Шахин превзема силната византийска крепости Димотика (тогава Дидимотики – б.а.) и я превръща в опорен пункт на следващите си кампании. Опитният командир бързо осъзнава, че Адрианопол, третия по големина град във Византия, държи ключа към Тракия и се заема бавно и методично да изолира крепостта. Въпреки че не разполага с обсадна техника и инженерни части, Лала Шахин използва поредица от хитри маневри за да отстрани по-малките византийски гарнизони и дори успява да превземе силната крепост Аркадиопол (Люлебургаз).
Възползвайки се от опита на адрианополския гарнизон да разкъса османския обръч, Лала Шахин подмамва византийците в капан и ги разгромява. Останала без защита, столицата на Тракия пада и Адрианопол се превръща в Едирне – новата столица на османския бейлик. Мурад бърза да затвърди завоеванието и мести двора си в Европа, от където неговите войни – гази могат да продължат походите си срещу „неверниците“.
Завоеванието на Одрин е само началото. Османските отряди започват да опустошават долината на р. Марица, прониквайки дълбоко в българските земи. Същевременно, през 1363 г., Мурад повежда основните си сили в Мала Азия, където владенията му са застрашени от бейовете на Гермиян, Айдън и Кареси. Местните турски бейлици са притеснени от нарасналата османска мощ и се опитват да разгромят силите на Мурад. Докато владетелят е зает в Анадола, Лала Шахин повежда османските войски на Балканите.
Силите му превземат Боруй (Стара Загора), а след това и Филипопол (Пловдив) ок. 1364 г. Въвличането на Османската държава в активна борба срещу България и турските бейлици, провокира Византия да действа. През 1365 г. ромеите успяват да привлекат на помощ савойският граф Амадео VI, братовчед на император Йоан V Палеолог. Савойските войски, натоварени на кораби въоръжени с първите палубни оръдия в европейската история – т. нар. бомбарди, атакуват османските крепости в Дарданелите и ги превземат.
Така се прекъсва връзката между войските на Мурад в Мала Азия и силите, подчинени на Лала Шахин на Балканите. Вместо да довърши мюсюлманските сили на Балканите, Византия насочва савойците срещу българските крепости в Бургаския залив – Несебър, Созопол и Поморие са превзети от савойските сили и предадени на Византия. С този ход, ромеите унищожават всякаква възможност за съюз, който да ликвидира отслабените сили на Полумесеца.
Поставен в твърде неизгодна ситуация – сам, с ограничени сили и обкръжен от врагове, Лала Шахин трябва да докаже истинските си качества. Верен на изконния принцип, че най-добрата защита е нападението, Шахин, заедно с подчинените си командири Евренос, Кьосе Михал (също византийски ренегати – б.а.) и Турахан, започват да атакуват християнските владения в Родопите и беломорска Тракия и да разширяват контрола си в Горнотракийската низина.
Активните действия на османските войски провокират местните християнски владетели към действие. Най-активни са братята Вълкашин и Углеша Мрнячевич, които господстват над днешна Македония. През 1371 г. те събират голяма армия и нахлуват в опустошаваните от османците земи за да се разправят веднъж за винаги със силите на газите. Начело на ок. 10-12 000 войска, братя Мрнячевич напредват по течението на р. Марица, насочвайки се към Едирне – седалището на османската власт на Балканите.
Срещу тях Лала Шахин разполага с армия, която едва ли е наполовина толкова многочислена. Именно това го провокира да изчака удобен момент, дебнейки внимателно вражеското настъпление. В нощта на 25 срещу 26-ти септември, християнската армия се разполага на лагер край Черномен на няколко десетки километра от Одрин. Победата изглежда близо и християните се отдават на разгул. Лала Шахин преценява че това е момента да удари. В ранните часове на 26-ти септември, 1371 г., османските войски се нахвърлят върху пияните и заспали християни и ги избиват поголовно. Вълкашин и Углеша са сред хилядите изклани.
Победата при Черномен развързва ръцете на Лала Шахин и неговите гази стремглаво се нахвърлят върху Родопите, долината на р. Струма и Македония. Единственият им опонент е разбит, а с победата се увеличава драматично броя на местните феодали, които също както бащата на Шахин, предпочитат да приемат върховенството на Полумесеца за да запазят земите и богатствата си.
Лала Шахин провежда поредица от завоевателни експедиции и между 1371 и 1373 г. завладява цялото беломорско крайбрежие на днешна Северна Гърция от устието на р. Места до устието на р. Марица, в това число градовете Ксанти , Кавала и Серес. Финален щрих на османския триумф идва през 1376 г., когато за да си получи византийския престол, Андроник IV Палеолог (1376-1379 г.) връща Галиполи на османците. С това връзката между Анадола и балканите е възстановена и Мурад може най-сетне да се завърне в столицата си.
Срещата с Лала Шахин несъмнено е тържествена. Мурад има много поводи да е доволен от своя приятел и учител. Честта, която му оказва е висока – след като се обявява за султан, Мурад назначава Лала Шахин за „бейлербей“ (бей на бейовете) на Румелия, поставяйки го начело като върховен командир на всички балкански армии на Полумесеца – позиция, която Лала Шахин реално изпълнява между 1366 и 1376 г.
Макар и вече около 60 годишен, Лала Шахин продължава със своите ежегодни кампании и завоевателски походи. След като османците покоряват Родопите окончателно през 1370-те, следващата им голяма цел става София. Шахин организира няколко проучвателни експедиции срещу града и оформя наблюденията си в поредица от любопитни доклади, достигнали до нас благодарение на преводите, направени от Диаманди Ихчиев в началото на XX век.
Шахин преценява града като здрава крепост, защитавана от силен гарнизон, изобилна с провизии, работилници, оръжейници и богати търговски структури. Зоркият и опитен османски генерал не пропуска да отбележи значението на водните ресурси за подсигуряването на града, както и изобилието от храна, което се добива от Софийското поле. Любопитна вметка прави и за бранителите – мустакати, силни мъже, опасни врагове, чиято основна слабост е прекомерната им склонност да пият.
Най сетне, през 1382 г. на Лала Шахин се отдава възможност да плени управителя на София – бан Янука (Йоан) – опитен и храбър командир. Останали без своя лидер, бранителите на София са сломени и града е превзет. Лала Шахин бърза да го превърне в свое седалище. София ще остане център на властта на румелийските бейлербейове чак до XVIII век, макар на хартия центъра на еялета Румелия да остава тук чак до средата на XIX век.
Тази победа отваря вратите на османците към днешните сръбски земи. Лала Шахин и подчинените му бейове започват поредица от набези по долините на реките Нишава и Морава. През 1386 г. Шахин вероятно е сред основните пълководци по време на обсадата на Ниш. След двадесет и пет дни градът капитулира. Стреснати от османския успех и нашествията в земите им, босненските и сръбски магнати сформират коалиция и през 1387 г. повеждат поход срещу османците. Възрастният вече Шахин (вероятно ок. 70 годишен) поема срещу тях.
Дали годините си казват своето или прекомерните успехи го заблуждават, но Шахин допуска сериозна тактическа грешка – позволява на армията си да се разпръсне за търсене на провизии и вода насред лятната горещина. Възползвайки се от разделянето на османските сили, християните атакуват османските гази и след неколкочасово кърваво сражение ги разгромяват. Един по един пръснатите османски части са изловени и избити, а Шахин е принуден да се оттегли към София, познал за пръв път вкуса на сериозното поражение.
На следващата година Лала Шахин допуска ново поражение в битката при Биелица. Решен да измие позора от Плочник, Шахин повежда войските си в набег дълбоко в сръбските земи, достигайки до днешна Южна Босна. Изтощени от лятната горещина и вероятно лошо снабдени, османците са приклещени в едно дефиле и атакувани от босненските сили, които отлично познават терена. Поражението е тежко и Шахин отново се изтегля към своите владения с малцина оцелели.
Провалите на Лала Шахин предизвикват намесата на султан Мурад. Начело на голяма османска войска, в която влизат и отредите на Шахин. Султанът потегля срещу сръбските земи. За да му се противопоставят, местните владетели формират широка коалиция, в която влизат босненци, сърби, албанци, власи и българи. Голямата християнска армия, командвана от сръбския княз Лазар се сблъсква с османците при Косово поле.
Мурад е убит в навечерието на битката от предрешени сръбски пратеници. В последвалото сражение победителят остава неясен, но принц Баязид бърза да се върне в Одрин за да си гарантира престола. Новият владетел на османците е дързък и обграден от своя собствен свита млади и амбициозни сподвижници. В тази нова среда за престарелия Лала Шахин вече няма място.
Какво се случва в последните години на стария генерал е неясно. През 1393 г., когато става време османците да обсадят Търново, войските на румелийското бейлербейство се командват от шахзаде Сюлейман Челеби. Смята се че Сюлейман е поставен от своя баща Баязид за бейлербей на Румелия с цел да се засили директната власт на султановото семейство над газите.
Същевременно, изворите споменават и Кара Тимурташ бей като наследник на Лала Шахин – възможно е Тимурташ да наследява Шахин, а в последствие, след неговата смърт в началото на XV в., постът окончателно да преминава в ръцете на Сюлейман Челеби. При всяко положение, след 1489 г. изворите вече не споменават Лала Шахин. Единственото, което се знае със сигурност е че в някакъв момент през 1490-те е погребан в специална гробница (тюрбе) в Казанлък. В последствие тленните му останки са пренесени в Бурса.
Лала Шахин е един от най-забележителните командири в ранно османската история. Въпреки че османците на практика не разполагат с инженерен корпус, хитрият и опитен командир съумява да превземе някои от най-силните балкански крепости – Одрин, Пловдив, София, Асеновград, Димотика. В ситуация на пълно обкръжение и никаква опция за подкрепления от Мурад и малоазийските войски, Шахин не само успява да утрои османските владения на Балканите, но и да разгроми най-голямата коалиционна армия, събирана срещу турците през 1387 г.
Умел тактик, храбър войн и верен приятел, Лала Шахин е безспорно един от най-забележителните пълководци през XIV век – не само на Балканите, но и в Европа като цяло. В този контекст, фактът че българите успяват в продължение на десетилетия да се опълчват на него и подчинените му бейове, само доказва висотата на военното майсторство на предците ни.
