Великите авантюристи: Аврам Петрович Ханибал
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
През 1696 г., Африка е все още едно мистично и обгърнато в легенди място, познато на малцина европейци. Единственото нещо, което се знае за този необятен континент е, че на него живеят сурови, чернокожи хора, които са страховити в битка, ала не се свенят да продават своите събратя в робство на бледоликите търговци, които идват със своите грамадни кораби по бреговете им. Колчем белите се опитат обаче да ловят сами своите роби, местните се обединяват против тях, избиват ги и поставят ясна граница пред правото на чужденците да се разпореждат на място. Тежките климатични условия, странните животни и непознатите болести, допълнително затрудняват проникването на европейците и до края на XIX век, по-голямата част от Африка остава недостижима.
Местните общества дълго време живеят разделени на родово-племенни групи. Климатът, условията, ресурсите и географията пречат да се създадат централизирани държави от европейски или азиатски тип. Всеки владетел, който рискува да се опита да наложи прекомерна власт, е застрашен от това голяма част от населението да избяга в безкрайната савана или да се изпокрие в джунглите. В тази среда, войните остават чести, но в малък мащаб, също както и политиката. Едни от най-заселените райони в онази епоха са земите около езерото Чад. Там живеят много и различни етноси и племена. Те често воюват с могъщата държава на чернокожите мюсюлмани на територията на днешна Нигерия – Канем-Борно. При една от тези чести племенни войни, едно малко момче, син на местен вожд, попада в плен на канемците.
За разлика от народа на днешен Чад, жителите на Борно са ориентирали своята икономика на север. Те търгуват с най-масовата и ценна стока в региона – робите. Основният им пазар се намира отвъд пясъчното море, което днес наричаме Сахара. Напористи търговци, качени на камилски гърбове прекосяват пустошта за да докарват стока за ненаситните робски тържища на Стария свят. Основен потребител и покровител на търговците от Борно е Османската империя чрез нейните подопечни пиратски владения, разположени в днешна Либия и Тунис. Момчето е изпратено именно по тези безкрайни маршрути на север. Хиляди километри през савана, пустиня и море. Вижда земи, които никой от народа му не е виждал, поне никой, който се е върнал да разкаже. Самото пътуване е своего рода житейско изпитание. Годината е 1703 -та, а той е на 7. Пътят убива далеч по-големи и силни от него. Но момчето оцелява.
Докарват го в Истанбул – един от най-големите градове в тогавашния свят, средище на световната търговия, на всички велики религии и на всички велики цивилизации. Османската империя току що е приключила една от най-тежките и унизителни войни в историята си. В следствие от нея, в столицата се е появило нещо недопустимо до преди няколко години – постоянни дипломатически мисии на редица християнски държави, с които падишаха вече трябва да общува като с равни. Една от тези държави е Русия. Държава толкова далечна, студена и чужда на момчето, колкото би бил Чад горещ, див и далечен за един руснак.
На тържището в Истанбул, момчето, вече навършило 8 в хода на прехода, е забелязано от дубровнишкият аристократ Сава Рагузинский – един от агентите на руския цар в Османската империя. Той решава да направи екзотичен подарък на Петър I и купува момчето, което до тогава наричат Ибрахим. През 1705 г., малкото момче се оказва във Вилнюс – градът е окупиран от руските войски, които по това време водят Великата Северна война срещу Швеция. Петър е изненадан от подаръка и заповядва детето незабавно да бъде освободено и кръстено. Нещо повече, той лично става негов кръстник. Така, Ибрахим, става Аврам, а от своя кръстник взима и фамилно име – Петрович.
Малкият Аврам Петрович бързо печели симпатиите на Петър Романов. Царят е грамаден мъж, с бурен нрав, безпрекословен, авторитарен и дори страшен в моментите, в които се разгневи. Ала също е щедър и чистосърдечен, винаги готов да помага на онези, които смята за приятели. Именно с тази противоречива личност се обвързва завинаги младият Аврам. Изворите не ни разказват много за детството му, но фактите подсказват достатъчно. Аврам е неотклонно до Петър – дели същите квартири, в които спи царя по време на походите си. Придружава го във всичките му кампании, включително и в знаменития поход срещу шведите при Полтава (1709 г.) и по време на злополучната кампания на Прут през 1711 г. През 1714 г. е зачислен като ординарец на царя и започва да получава секретни назначения, свързани с най-висши държавни тайни.
През 1716 г., докато Петър командва руските войски в посока Дания, Аврам заминава за Франция, където година и половина учи във висша военно-инженерна школа. Стипендията му е поета от Русия. По време на престоя си, храбрият младеж се записва доброволец във френската армия и се сражава във Войната на Четворния съюз срещу Испания. По време на боевете е ранен в главата, но продължава да служи и се уволнява с чин капитан. Завръща се в Русия през 1723 г., получил безценен опит и е зачислен като част от елитната бомбардирска рота на гвардейския Преображенски полк. В същата рота командир и капитан е сам императорът на цяла Русия.
След смъртта на Петър през 1724 г., Аврам се оказва от опозиционната страна в дворцовите клики и е изпратен на заточение в Сибир, където остава до края на 1720-те. По това време приема официално фамилията Ханибал по вдъхновение от великия картагенски пълководец. Петрович остава като негово бащино име – именно като свой баща и покровител Аврам възприема покойният император. Частично е реабилитиран в началото на 1730-те, но е назначен на няколко второстепенни военни позиции и е освободен от служба през 1733 г. Седем години по-късно обаче, съдбата отново му се усмихва. На трона се възкачва дъщерята на Петър – Елисавета Романова (до тогава империята се ръководи от племенниците на Петър – б.а.)
Елисавета връща на служба Аврам – странният чернокож офицер, с който е отраснала като дете. През 1740 г., Аврам е върнат в армията, а две години по-късно е назначен за комендант на крепостта Ревал (Талин). Заедно с високия чин, императрицата му дава земи в района на Псков и Воронеж. През 1745 г. му е поверено да надзирава прокарването на граничната линия между Швеция и Русия, а седем години по-късно, 58-годишният Ханибал е назначен за командир на всички инженерни войски в Русия. На тази позиция, той се заема да модернизира и обнови редица крепости в империята, в това легендарната Кронщад и Рига – една от основните морски бази в Балтийско море. По време на работите по крепостта Кронщад, създава болница, която да обслужва работниците и създава на свои разноски училище за децата на строителите и инженерите. По сходен, необичайно човечен за епохата начин, се отнася и към крепостните си селяни – забранява телесните наказания в своите имения и намалява паричните тегоби, които се изискват от тях.
През 1762 г., новият руски император Петър III (1761-62 г.) го освобождава от служба и го праща в пенсия. Ханибал се оттегля в именията си, но все още не е приключил да оставя следи в руската история. Година преди да излезе в пенсия, бъдещата императрица Екатерина II Велика, му поръчва да опита да отглежда картофи (наричани тогава земна ябълка) в именията си с цел да се установи дали са подходящи за изхранване на населението при лоши реколти на жито. Така, Ханибал става пионер в отглеждането и разпространението на картофите в Русия.
Снимка: Wikipedia
Вторият важен момент, ако вярваме на легендата, който касае битието на Русия и на който повлиява Аврам, е един бал. Към Ханибал (се приближава момче, което моли за съвет. Бащата на момчето също е военен, но иска то да стане свещеник, ала момчето желае единствено да бъде военен герой. Ханибал разговаря с бащата на дълго и широко, и го придумва да остави сина си да следва своите мечти. Бащата се казва Василий Сергеевич Суворов, а синът му – Александър.
Ханибал има общо 11 деца, от които обаче оцеляват 7 – четирима сина и три дъщери. Най-големият – Иван Аврамович Ханибал става военен герой, сражава се в Екатеринините войни срещу Османската империя, превзема град Наварино, отличава се в битката при Чешме и е строител на ключовата черноморска крепост Херсон. Вторият му син Осип става капитан от морската артилерия и има дъщеря Надежда. През 1796 г., тя се жени за дворянина Сергей Лвович Пушкин. От техния брак ще се роди един от най-великите автори в руската история – Александър Сергеевич Пушкин.
