Пилотът, който летеше с пижама във въздушната битка над Пърл Харбър
Когато японските самолети започват своята унищожителна мисия над Пърл Харбър в сутринта на 7 декември 1941 г. Филип М. Расмусен е само на 23 години. Той е зачислен към ВВС на САЩ и по-конкретно 46-та ескадрила на преследвачите, позиционирана на о-в Оаху. Той е и един от малкото американци, които успяват да се качат на самолет и евентуално да отвърне на безмилостното нападение. За всичко това ще получи желязна звезда, а след седмици ще бъде един от бойните пилоти, които ще излетят от самолетоносач към Токио.
Авиацията наистина се оказва особена страст и в един момент ще открием, че има назначения в Тихия океан, Европа, Близкия Изток и в един момент дори ще стигне до директор на авио база Еглин. През 1965 г. се уволнява от армията като лейтенант-полковник. През 2005 г. умира на 86 г. възраст, като армията признава, че това е един от най-награждаваните пилоти. И как се стига до всичко това? През 1940 г. Филип започва своето обучение и се учи да лети на P-40, веднага след приключването е зачислен на Хаваи.
На летището разбира, че всеки ден ще тренират различни маневри за защита, като никога не са изучавали нападения. Макар и никой от капитаните да не споделя срещу коя точно държава се подготвят, пилотите знаят, че става въпрос за Япония. Някъде на 2 декември получава писмо от баща си и започва да си мисли, че най-вероятно ще има неприятности с японците.
На 5 декември заедно с още много други пилоти слуша за дипломатическите усилия между двете страни, които рано или късно се провалят. По това време мнозина си мислят, че Япония се намира на поне 5000 километра, каква точно заплаха може да бъде? Филип си спомня, че никога не са гледали индикацията на японските самолети. Когато за първи път започва нападението, той самият не може да разбере кое точно е изтребител и кое е бомбардировач. Единствената информация по това време е, че японските изтребители са леки, изключително мощни и много маневрени.
Никаква друга информация не е предоставена на пилотите. В 8 часа и 10 минути е в бараките при неженените офицери. На около 300 метра над пистата прелитат самолети, като един от тях се спуска към хангарите, а след това огромна оранжева експлозия отеква и разтриса всички. С издигането си, единствените отличителни белези, както по-късно ще ги наричат пилотите, ще се виждат две кръгли кюфтета.
Това е напълно достатъчно, хилядите километри са прекосени и сега Япония се е отдала на пълни бойни действия. Филип тича по пижамата и крещи на всички за нападението, някои от неговите колеги още не могат да осъзнаят какво се случва, други са изплашени. Офицерът слага колана и оръжието си през пижамата, слага обувки и хуква към пистата. По това време японците имат други задачи и изобщо не му обръщат внимание.
Американските самолети са наредени крило до крило, поради простата причина, че никой не е очаквал нападение, по устав трябва да бъдат подредени в друга формация, но изненадата е пълна. Японските бомбардировачи трябва само да направят един точен заход и са готови за следващото нападение. Първите взривени самолети пренасят огъня към следващите, получава се един ефект на доминото. Филип се качва в един от малкото оцелели и все още незасегнати Curtiss P-36. Докато се подготвя за излитане, оръжейник носи ленти от 30 калибър и ленти от 50 калибър. Докато се засилва да излита, пилотът не вижда никакви други самолети да го преследват.
След безпроблемното излитане, Филип и още 3-ма негови колеги се насочват към Пърл Харбър. Издигат се на безопасна височина от север на базата и зареждат ръчно картечниците – процесът обикновено става с ръчка. Филип си спомня, че в този момент нямал никаква друга работа, освен да лети с пръст на спусъка и да чака. Над бряг Канеохе се забелязва поредната японска вълна, която унищожава самолети с картечници и бомби. По това време противника дори не подозира, че все пак някой е успял да излети. Спускайки се на височината от 1900 метра, американските изтребители официално влизат във Втората Световна война.
Докато стреля по един изтребител, друг успява да се сблъска в него и да повреден елеваторите. Самолетът може да се издига и снишава, но далеч не е толкова маневрен. Скривайки се в облаците под битката, авиаторът прави всичко възможно да установи какви са щетите, необходими са няколко минути, за да може да тества чувствителността на лоста. Разминаването със смъртта при самолетна катастрофа със сигурност не е приятно преживяване, но Филип си спомня, че още по-неприятният момент идва, когато врагът започва да стреля по него. Истината е, че небето над Пърл Харбър е толкова наситено със самолети, че броят на сблъсканите самолети изобщо не е малък. Тук няма особено място за геройство. От четирите излетели самолети, на пистата ще се завърнат само три.
За да държи изтребителя изправен – тегли в често на ляво, пилотът се размества на седалката и кара под десен ъгъл, за да го държи малко по-балансиран с теглото си. Ясно е, че той самият няма да има никакви шансове да продължи битката и докато прелитат над приятелските позиции, персоналът от земята е организирал защита. Това става ясно едва след злобната стрелба от земята. Летище Уилър поне може да разпознае приятелите и вражеските самолети. Филип каца там, като кацане е пресилен термин. Самолетът няма спирачки, няма контрол над елеватора на опашката и в края на пистата чупи колесници и продължава по корем върху мократа трева. Филип оцелява, но няма много време да се подготви за самосъжаление, изпратен е в бараките да облече своя пилотски костюм.
Избира един от пощадените самолети и отново излита. Много по-късно ще му покажат какво точно се е случило, когато е нападал вражески самолет, неговият собствен самолет се е сблъскал с друг, като боята показва как опашката е пострадала най-много, прекъсвайки дори връзката с руля. Години по-късно Филип ще се срещне с японския пилот, който е успял да се сблъска с него, двамата остават приятели, макар и някога да са били врагове. Преди сблъсъкът, самолетът на Филип е бил обстрелван от друг пилот, като единствената защита, са били бронираните плочи зад седалката, като оттам се вадят няколко забити куршума.
Докато е жив, авиаторът продължава да напомня, че единствените въздушни боеве, които някога са се водили, са именно неговите. Днес повечето съвременни изтребители могат да стрелят и поразяват целта напълно електронно, като никой няма да разбере какво наистина се случва от другата страна. Самолетът му се пази и до днес в музея на Хаваите. Първият му полет не успява да даде резултати, но има още четири години, в които ще успее да навакса и дори да се изправи срещу японци.
Снимки: Wikipedia
