Най-дългата разходка: Как британският изследовател Джордж Мийгън прекоси цяла Америка пеша

След като се пенсионира от търговския флот на Обединеното кралство през 1976 г., Джордж Мийгън тръгва на забележително седемгодишно пътешествие, което никой не е правил до този момент. Той ходи от най-южната точка на Южна Америка до върха на Северна Америка – една одисея, в която извървява 30 000 километра и изхабява почти 13 чифта туристически обувки.

Джордж Мийгън чупи общо 8 световни рекорда, преди да завърши пътуването си в Аляска през септември 1983 г. След това се установява със съпругата си и двете си деца, след което сам публикува книгата си „The Longest Walk: The Record of Our World’s First Crossing of the Entire Americas“.

Пътуването му обаче далеч не е лесно. Той започва без никакви пари и оборудване като разчита на добротата на непознати да му помогнат, когато минава от място на място. В един момент, докато пресича известния коварен пролом Дариен, той дори е прострелян, ударен с нож и нападнат от собствения си водач.

Но каквото и да се случва, Джордж никога не се отказва. Както той сам заявява по-късно пред Washington Post: „Мисля, че има нещо във всяко човешко същество, което иска да се опита да премине границата.“

Това е историята на Джордж Мийгън и най-дългата разходка.

Маршрутът

Ранните години на Джордж Мийгън и копнежът му за приключения

Джордж Мийгън е роден на 2 декември 1952 г. в Обединеното кралство. Баща му напуска семейството малко след раждането му, а майка му умира от рак. Мийгън е осиновена от брата на майка си, което го оставя с чувство на благодарност и дълг, чувство, че „има да връща“.

Като малко момче Мийгън е запален читател на истории за приключения и оцеляване в дивото. Той пише, че първата му мечта, на осемгодишна възраст, е била да стане скаут. Решен да се отдаде на мечтата си, той напуска началното училище, за да живее живота на авантюриста.

„От нас се очакваше да работим по фабриките“, казва той пред Geographical. „Но аз реших друго.“

Той се присъединява към морските скаути и в крайна сметка към британския търговски флот, с който тръгва по света, когато е на 18 години.

За себе си тогава той казва, че въобще не е бил във форма и е имал ужасно акне по раменете си, „такова, че бях в кръв почти постоянно“.

Но към средата на 20-те години изглеждаше, че Мийгън вече е изчерпал възможностите на това приключение и копнее за нещо ново; нещо, което никой не е правил досега.

Един ден в морето, докато гледа картата на света на преградата на кораба, го осенява вдъхновение: той ще премине през Америка пеша – постижение, което никой човек не беше постигал преди.

Той отива в корабостроителницата Brigham & Cowan и построява две колички, които откарват него и приятелката му Йошико Мацумото до архипелага Огнена земя в най-южния край на Южна Америка. Оттам дългото му пътуване започва.

Семейство Мийгън

Трудните първи стъпки

Почти веднага Мийгън се натъква на проблеми. Той и Йошико започват пътуването си през януари 1977 г., но само на 300 метра по-надолу, Йошико се разплаква. Очевидно заради грешка в превода – Йошико е японка – тя мисли, че ще пътуват с автобус…

Спират близо до един храст, за да я утеши, но крадец се приближи до тях с пистолет в ръка. Някак си обаче успяват да избягат невредими – нещо, което щеше да се превърне в тенденция за Мийгън.

„Не се тревожи, Йош“, казва той на партньорката си. „Остават ни само още 30 000 километра.“

В крайна сметка Йошико осъзнава, че няма да може да се справи с темпото на Мийгън от 40 километра на ден и започва да пътува на автостоп пред него като пренася вещите им и вдига лагера за през нощта.

„Търсенето на палатката, която Йошико бе вдигнала, през нощта ме караше да продължа“, казва Мийгън пред The ​​Irish Independent. „Присвяткахме си с малки фенерчета един към друг от разстояние. Имахме щастлива среща всяка вечер.“

В крайна сметка двойката се жени в полицейски участък в Мендоса и Йошико се завръща в Япония, за да роди първото им дете, дъщеря на име Аюми – което на японски означава „разходка“. Щеше да мине още година и половина, преди Мийгън отново да види семейството си, когато те се събират отново в Панама.

Джордж Мийгън и Джими Картър, 1981 г.

Как дългата разходка се превръща в затвор

Докато пътуването му продължаваше, Мийгън открива, че средствата, запсите и умствената му и физическа енергия намаляват все по-малко.

Той често се затруднява да си позволи „ежедневната си дажба лук“ и след като оцелява при нападение в пропастта Дариен, прекарва една нощ мокър в малка колиба, душейки парче сапун, „надявайки се, че миризмата някак ще ме задържи в контакт с реалния свят, който знаех, че трябва да съществува някъде отвън.“

„Някои завиждаха на свободата ми“, пише той по време на пътуванията си. „Но малцина можеха да видят затвора, който бях направил за себе си.“

Когато най-накрая стига до Тексас, брат му Антъни го посреща с пакет презервативи. До този момент Йошико беше забременяла с второто им дете, Джефри Сусуму -„сусуму“ на японски означава „продължавай“, след събирането им в Панама.

Подаръкът на брата на Мийгън послужи като пробуждане – пътуването му наближаваше своя край и той трябваше да намери начин да издържа семейството си.

Така докато Мийгън пътува из Съединените щати, той дава интервюта за няколко национални издания и подписва договор за книга, опитвайки се да осигури финансова сигурност за семейството си. В един момент през 1981 г. той дори се срещна с Джими Картър в дома на Картър в Джорджия.

До 1982 г. Мийгън преминава в Канада към магистралата на Аляска, а през 1983 г. Йошико отново се присъединява към него за последния участък от пътуването.

Дългото му пътешествие достигна своя край през септември 1983 г., когато Мийгън забива последното си знаме в замръзналата земя, завършвайки своята разходка „без дори намек за блясъка на някаква победата; само тъжна, тъжна загуба“.

Последни стъпки от разходката

Животът след най-дългата разходка

За известно време трудностите на Мийгън продължават. Сделката му за книгата се проваля, когато издателят се отказва, а пресата в Обединеното кралство изглежда не споделя същото вълнение от пътуването му, както американските медии.

Но най-отчайващото нещо не беше, че Мийгън никога не е постигнала значителна слава или богатство. А, че епохата на британските изследователи изглежда беше изгубила обаянието си върху хората в родния му град Рейнхам.

Все пак той остава с надеждата, че разходката му може да представлява един вид свобода, която повечето хора изглежда бяха забравили.

„Тази разходка е празник на свободата“, казва Мийгън. „Постигната е без средства и без спонсорство. Тя стана възможна благодарение на 10 000 добрини, проявени към мен от хората на този свят.“

В крайна сметка той се премества в Япония, където работи като учител с училищна програма, която е силно базирана на културата, тъй като той също се бори за защитата на местния език и култура в Аляска.

„Това пътуване не е само за Великобритания“, казва той. „То е за хората от всички нации. Искам да знаят, че никога не съм ги забравил. Срещал съм отчаяни хора, чието единствено бъдеще са стените на затвора… Надявам се пътуването ми да им напомни, че свободата съществува.“