Люси Шел и рали Монте Карло – доказателството, че жените могат да карат

Рали Монте Карло е състезателно събитие, което всяка година се организира от автомобилния клуб на Монако. През 1911 г. принц Албърт I дава началото на старта и до този момент състезанието е едно от най-атрактивните в световния рали шампионат. С повече от 100 години зад гърба си, това събитие има сериозна история и по един или друг начин е показало на света, че именно там могат да се родят легенди и достатъчно истории за запалването на състезателните страсти във всеки един човек.

Легендите за жените-шофьори се срещат твърде често, но през 30-те години на миналия век, подобни шеги са често опровергавани. Именно такава е историята и на Люси Шел, може би една от най-атрактивните състезателки зад волана. Нейната история е впечатляваща, Люси триумфира във всяко едно занимание, с което успява да счупи клишето и да докаже, че полът няма нищо общо, когато говорим за отдаденост.

Като единствено дете на заможно семейство с ирландски корени, Люси винаги е имала възможността да живее охолно и да помогне с развиването на истинска империя. Баща ѝ Франсинс Патрик О’Райли е син на ирландски мигрант, който напуска страната през големия глад на 1840-те години. Бащата прави цяло състояние в строителството, а след това започва да инвестира в различни фабрики. На 46-годишна възраст е достатъчно богат и свободен, за да пътува по света. През 1896 г. се жени за Хенриета Селесте Руро в Париж. И само след 9 месеца проплаква малката Люси.

Детето винаги остава на кръстопът между Франция и САЩ. Описват я като интересен човек, който усвоява дивия ирландски дух, американската независимост и разбира се – френската галантност. Животът ѝ се променя, когато в старта на Първата Световна война се запознава със Селим Лорънс Шел. Син на американски дипломат, инженер по образование и изцяло изморен от точните науки, Селим наистина не знае какво да прави с живота си. Семейството на Люси вижда тази колебливост и бърза да ограничи отношенията, но вече е късно, дамата е дала своето сърце на неизвестния инженер. В първите години на войната, именно Люси изкарва препитанието за двамата.

Par L’Automobile sur la Côte d’azur — L’Automobile sur la Côte d’azur, février 1936, p.7, Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64025215

Работи във военна болница в Париж и лекува ранените, които идват от фронта. Точно така, богатата жена прекарва времето си сред обезобразени хора, опитвайки се поне малко да облекчи мъките им. Когато цепелините започват да бомбардират френската столица, дамата няма избор, освен да напусне страната и да се върне в САЩ. Заедно със Селим се качват на кораба и заминават през 1915 г. и все пак обещават, че ще се върнат, когато този ужас приключи. Връщат се само 2 години по-късно и делят града с други известни таланти като Ърнест Хемингуей. Когато автомобилът започва да прохожда и хора като Фердинанд Порше и Майбах развиват индустрията, семейството вече знае, че това ще е следващото голямо приключение. Имайки предвид сериозното семейно състояние, дамата винаги е можела да седне зад волана на най-мощните и елегантни коли.

Единственият проблем е, че състезанията още не са отворили врати за нежния пол. Дамата чака своето време, а нейни колежки като Виолет Морис и Хеле Ничше поставят началото на нежната следа в автомобилния спорт. И го правят във време, в което автомобилният спорт е бил само за мъже. С вдигането на половото разделение, Люси бързо започва да трупа опит зад волана и през 30-те години на миналия век вече е една от най-известните състезателки в Европа. Интересното е, че медиите не искат да я снимат в автомобила, не желаят да показват мръсната страна на гаража и пръските масло, вместо това тя излиза на всяка корица с вечерна рокля, перли и всичкото изящество, на което е способна.

Люси няма нищо против да бъде красива, защото знае, че това ще отвори вратите и на останалите състезателки и именно по тази причина винаги е съгласна да позира така, както искат фотографите. И колкото нежно да е това цвете на корицата, толкова по-сурова е зад волана. В един от всички състезателни курсове чупи ръката си на няколко места и кара с гипс, при това достатъчно близо, за да спечели състезанието. И любовта към автомобилния спорт е най-силна именно в рали Монте Карло. Тогава спортните журналисти го описват като състезанието, в което всеки пилот ще си намери белята. През 1932 г. идва времето за разделянето на принцесите от състезателките, на жените от момичетата, на крехките цветя от истинските ирландски фурии. Разбира се, прави го с нейния съпруг като навигатор, защото няма по-силно доверие в никой друг.

За легендарното състезание, семейството избира 2-рия най-дълъг маршрут от 19 възможни. Стартът ѝ е в Умея, Швеция и е само на 160 километра от арктическите кръгове. Предвид тежките условия и факта, че дамата ще трябва да измине около 3680 км до Монте Карло, Люси трябва да избере и съвършената машина. Състезанието ще отнеме 4 дена и 3 нощи, при това без почивки. Финиширането в Монако няма да е единственото изискване, там се очаква още една цяла серия от изпитания и проверка на автомобилите.

Снимка: Par Le Populaire — Le Populaire, 12 septembre 1938, p.1, Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=59653643

Изборът на машина също е интересен – черно Bugatti T44 със сребърни и червени линии по цялото тяло. Към него има сериозни калобрани, няколко резервни гуми и три големи фара на предницата. Голямото купе предлага достатъчно място за складирането на всичко необходимо като храна, кафе, инструменти, лопати и други специални пособия за измъкване от ледената шведска прегръдка. И ако това не е достатъчно, тежкият маршрут започва да взима жертви още преди старта. По пътя за Умея, Люсу се разминават с редица пътни инциденти и един фатален случай, в който състезател не успява да избегне удар, превърта се няколко пъти с колата си и умира на място.

В ранните часове на 16 януари 1932 г. в малкото шведско градче жителите са будни и наблюдават как автомобил след автомобил се подготвят за едно истинско изпитание. По-голямата част от публиката идва със ски и шейни, защото пътищата не позволяват друго средство за предвижване. На старта застава автомобил 57 на семейство Шел. Съдията ги поглежда, вдига два пръста и казва: „Две минути, господа!“. Люси не обръща внимание на това, свикнала е, а и е облечена толкова дебело, че никой не може да установи пол. И докато повечето състезатели смачкват педала на газта, Люси тръгва бавно и спокойно по заледените улици. Маршрутът в първите километри е изцяло покрит с лед и в ранните часове на утрото започва да блести. Повечето коли са с военни гуми с шипове. Едно рязко движение може да хвърли автомобила във всяка пропаст.

Когато един Talbot изпреварва яростно двойката и буквално танцува по ледената настилка, Люси не го гони. Само няколко завоя по-късно ще видят същата машина да се забива в зловеща снежна бариера. Екипажът маха, че всичко е наред и семейство Шел продължава напред. Правилата не позволяват на състезателите да помагат, освен ако няма пострадали. Пристигат в Сундсвал само 15 минути, преди да бъдат дисквалифицирани. Регистрират се в хотела, вечерят и отново са зад волана и на път за Стокхолм. Разстоянието между двата града е 368 километра. На практика не звучи като много, но комбинацията от лед, дъжд, сняг и мъгла са твърде сериозно изпитание за абсолютно всеки опитен шофьор и сигурен инцидент за аматьора.

Снимка: Par L’Automobile sur la Côte d’azur — L’Automobile sur la Côte d’azur, août 1937, p.29, Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64025094

На задната седалка се вози Жак Марсилак – известен френски автомобилен журналист, пожелал да сподели разходката до ледения ад заедно с фамилията. Автомобилът е натъпкан с всякакви принадлежности и Жак трябва да живее в нещо подобно на капсула. Тялото му се носи в такт с всеки завой, блъска се в лопатите и след толкова возене изпитва невероятна болка, както и по-късно ще напише в статията си. Пътят до Стокхолм не е специално подготвен за състезателите. Всички трябва да използват публични маршрути, да се разминават с градски автомобили, да избягват шейни и хора на ски. Това прави задачата почти невъзможна, но не и за Люси. В тези условия дори употребата на спирачка гарантирала поднасяне и опасности, но опитът на дамата можел да бъде оценен положително.

В повечето случаи Bugatti-то не намалява, а се пързаля като шейна, Люси използва само педала за газта, за да може да се движи нормално по завоите и с всичко това успява да постигне невероятен успех. Жак остава безмълвен, когато забелязва как състезателката се усмивха при всяко влошаване на условията. Почти 96 часа по-късно, кола 57 пресича финала в Монако. Семейство Шел финишира на 7-мо място, но в този момент позицията изобщо не е важна. Пристигането им в града е победа и публиката ги посреща точно като шампиони. Повече от половината автомобили, които са тръгнали от Швеция, изобщо не финишират. Написаният материал една седмица по-късно се публикува във всеки ежедневник и е първа страница доста дълго време, преди да бъде изместен от немската сила и възхода на Хитлер.

Приключението наистина си заслужава, но Люси не се отказва само с финиш. Тя има нужда от кола, която да бъде достатъчно добра, за да може да покрие разстоянието. Bugatti разполагали с претенденти, но за нея не били достатъчно добри. В търсенето на правилния автомобил, семейството попада на един много странен френски автомобилен производител – Delahaye. Автомобилната компания е на пазара от зората на автомобилизма, но въпреки това не може да се радва на доброто мнение на публиката. Френските критици описват този автомобил: „най-добрата кола, която да карате на погребение.“. Маргарет Демаре (изпълнителка директорка) решава, че най-сигурният начин за спестяването на банкрута е с производството на леки и бързи коли, с които да се състезават. Първите им няколко участия демонстрират правилната формула за победа и Люси Шел е една от зрителките, които присъстват на презентацията на компанията. След това посещава и фабриката.

Снимка: Par L’Automobile sur la Côte d’azur — L’Automobile sur la Côte d’azur, mai 1938, Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64023474

Семейството няма покана, но иска да говори лично с човека, който може да построи претендент за Монте Карло. По това време Чарлз Уайфенбак вече знае легендата за дивата парижанска състезателна кръв. Семейство Шел бързо заявява, че ще участва в състезанието и има нужда от кола. Легендарното 138 обаче е твърде голямо, затова техният избор е 134. По думите на мадам Шел, модел 134 е повече от перфектен, но вместо със стандартен двигател, колата трябва да получи сърцето на по-големия си брат – 6-цилиндровия двигател от 138. Уайфенбак е скептичен, обяснява, че фабриката работи на пълни обороти и не може да се справи с частни поръчки, освен това не е очарован от факта, че дамата използва Talbot за своите състезания.

Снимка: Par Le Sport Universel Illustré — Le Sport Universel Illustré du 26 mai 1928, p.341 (revue collapsed 1936), Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52846524

Люси не се отказва и заявява, че иска тази кола, с този двигател и най-важното – ще плати цената, която Delahaye напише на финала, без никакви претенции. И така сделката е факт. Автомобилът получава и ново име – 135. Дизайнерът Жан Франсоа работи изцяло с препоръките на състезателката. Освен това знае, че ако машината му се представи добре, той автоматично ще напише нова автомобилна история. Постява специален 3.5-литров двигател, тунингова го за още повече мощност и освен това създава специално алтернативно шаси, което стои много по-ниско на пътя.

И не случайно първото 135 е изпратено именно при Люси. Много скоро дамата ще основе свой състезателен отбор, а нейното легендарно 135 ще донесе доста победи и 3-то място в крайното класиране на рали Монте Карло. Маршрутът за Монако е през Гърция, България, Югославия и други. Разбира се, Люси Шел не е единствената дама в автомобилните спортове, много скоро нейния пример взимат и други жени с онази необяснима страст за високи скорости и предизвикателства. Важното в този случай е, че дамата успява да постави основата и да отвори вратите за други жени. И най-важното е, че го прави във време, в което автомобилният спорт прохожда и е по-опасен от всякога!

Заглавна снимка: Par Agence de presse Meurisse — Bibliothèque nationale de France, Domaine public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30835641