„Лошите момичета“ на историята: Анастасия Тошева – една от първите дипломирани български учители

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Да си учител е не просто професия, а призвание. Към теб са отправени очите на цялата класна стая и се очаква, че имаш готов отговор на всеки научен или житейски въпрос. В твои ръце е силата да събудиш интерес и любов в своите ученици към познанието или с крайно затворения си подход да ги отблъснеш завинаги.

Това призвание не е за всеки и невинаги носи слава и благодарност. В епохата на Българското възраждане редица мъже и жени посвещават живота си на това да пробудят своя народ и да му помогнат да намери пътя към свободата. Една от първите дипломирани български учители е Анастасия Тошева.

Тя се ражда на 18.01.1837 г. в Стара Загора в семейството на Миху Каличков и Гана Маркова. Когато навършва десетгодишна възраст, родителите й я записват в местно училище при уважавания учител Паню Ангелов. Освен базови познания по четене и писане, Анастасия научава и гръцки език, който се преподава на по-напредналите ученици. След около година и половина, Анастасия завършва началното си обучение в Калоферския манастир, където обучението се води от х. Анна, калугер на манастира.

Анастасия се проявява като умна и талантлива ученичка и привлича вниманието на просветния деец Захари Княжески. Той се завръща от Русия в България, за да осигури стипендии за определен брой ученици, които да получат средно образование в Руската империя и след това да се завърнат като учители в българските земи.

През 1850 г. Княжески се свързва с родителите на Анастасия и получава тяхното съгласие да я отведе в Одеса. Към Русия той повежда общо 5 деца: три момчета и две момичета – Анастасия и собствената му племенница – Санда Милкова. Страхувайки се от османските власти, Княжески преоблича момичетата в мъжки дрехи и ги кара да използват фалшиви имена. Едва в Гюргево, достигайки влашка територия, на момичетата е позволено отново да облекат рокли.

След още около месец пътуване и изчакване на различни проверки на документи, децата достигат до Одеса. Там са посрещнати от местната българска общност, сред които и прочутото семейство Палаузови. Момичетата са настанени в града и записани в местен девически пансион, а момчетата заминават за Петербург, където да продължат обучението си. По време на престоя си в Одеса, Анастасия се запознава с редица известни български дейци и интелектуалци. Един от тях е Сава Филаретов, бъдещия създател на първото девическо училище в София, с когото стават добри приятели.

Анастасия прекарва седем години в Одеса. Изучава всички модерни светски науки, научава свободно руски и френски и дори превежда няколко книги и текстове от френски на руски език. За да не забравят децата български, Захари Княжевски ги кара да живеят през лятото в села на бесарабските българи, където момичетата да поддържат говоримия български език, който са започнали да забравят, тъй като в пансиона им е разрешено да говорят само на руски и френски.

През 1857 г., след като завършва пълния курс на гимназиално образование, Анастасия се връща обратно в българските земи. В Стара Загора са посрещнати като герои – целият град се стича по улиците, за да ги поздрави. Организирано е специално празненство, всеки иска да види новите български учителки, които са се прибрали от далечна Русия.

През септември, същата година, Анастасия започва да обучава първите си 24 ученички. Успешното завършване на първата учебна година е помрачено от разразила се заразна болест, която в спомените си тя нарича „епидемия от гърлобол“. Много от момичетата заболяват тежко и девическото училище бива закрито за шест години.

Година по-късно, на 15.XII.1858 г., Анастасия се сгодява за местния търговец Тошо Тошев, с когото се женят на 1.02.1859 г. Оказва се, че седемте години обучение в пансион не са подготвили Анастасия за живота на българска домакиня. В спомените си тя отбелязва, че на дамите в пансиона е била забранена всякаква домакинска работа, а комуникацията с прислугата се е наказвала с порицание и привързване на специален парцал към дрехите като знак за позор. Благодарение на подкрепата, която получава от семейството на съпруга си, Анастасия успява да усвои тънкостите на домакинството, а през декември 1859 г. на младото семейство се ражда и първото им дете – бъдещият генерал Стефан Тошев.

През 1863 г. ситуацията в Стара Загора налага отново да бъде отворено девическо училище. Причината за това е появата на протестантски мисионери, които отварят собствено девическо училище с позволение на османските власти. Притеснени да не би дъщерите им да се подведат по „сатанинската ерес“, старозагорци се примолват на Анастасия да се върне в класната стая. В крайна сметка, на 25.VIII.1863 г. отваря врати девическото класно училище към църквата „Св. Никола“.

През следващите месеци между православното и протестантското училище започва открита вражда в опит за привличане на учениците от града.  Използвани са всички средства – от беседи върху Евангелието до чупене на прозорци на училищната сграда. Местната българска общност застава зад училището на Анастасия Тошева. Славата му бързо се разнася и в него постъпват ученици от различни краища на България, в това число и Райна Футекова от Панагюрище – бъдещата героиня от Априлското въстание.

През 1865 г. Анастасия Тошева, заедно с настоятелството, създава дружеството „Майчина Грижа“, което да подкрепи по-бедните ученици и да подпомогне тяхната самоподготовка. В него се включват редица видни дами от старозагоското общество, които осигуряват дарения за училището и учениците. Условията на работа са тежки – класните стаи се помещават в избата под мъжкото класно училище. Анастасия се разболява тежко от постоянната влага и студ и пропуска учебната 1866 г. по настояване на старозагорския лекар д-р Христов, който я праща да се лекува в с. Елена.

Година по-късно тя се връща на работното си място. През 1867 г. с дарения на местното население, в квартал Акарджа, е построена нова, по-голяма сграда, в която е преместено училището, което вече е нараснало до три пълни класа. Отново благодарение на дарения, няколко от учениците на Анастасия са изпратени да завършат гимназия в Белград, за да се върнат като бъдещи учители. Междувременно, Анастасия въвежда в учебния хорариум предметите химия, биология и етика. През 1869 г. завършва първия випуск от възпитанички. Много от тях на свой ред стават учителки в различни краища на българските земи, включително във Велес, Охрид и Ниш.

През 1870 г. кариерата на Анастасия Тошева внезапно е прекъсната от публичен скандал, в който се замесва нейното име. След поредица от машинации, една от другите учителки заплашва, че ще напусне училището, тъй като не желае повече да преподава заедно с г-жа Тошева. Анастасия веднага подава оставка, която е приета, а уволнението й е написано на откъснато от тетрадка листче, съдържащо само едно изречение и подписа на трима настоятели – останалите отказват да го разпишат.

Буквално две седмици по-късно, на 15.04.1870 г. от Габрово пристига делегация от училищни настоятели, които я уговарят да започне работа в тяхното девическо училище. Анастасия склонява и заминава за Габрово, където заедно с още две учителки се захваща, както тя посочва в спомените си, „да издигнат училището до висотата, която заслужава, сходна с тази на мъжкото училище“. И тук Анастасия бърза да създаде благотворително дружество – „Майчина Любов“, което да подкрепя учениците.

Тя открива и девически пансион, в който се настаняват момичета от всички краища на българските земи, които са привлечени от славата на габровското девическо училище. Анастасия влага много труд и грижи в управлението на пансиона и благотворителното дружество и осигурява възможност за обучение на десетки момичета, които при други обстоятелства не биха имали шанс да се учат. Сред първият випуск, завършил под нейно ръководство е и Тота Венкова – впоследствие първата жена-дипломиран лекар в историята на България.

През 1876 г. нови здравословни проблеми и изтощение от работата карат училищния лекар да освободи Анастасия Тошева от работа. Тя се прибира в Стара Загора за почивка и възстановяване, но съдбата има други планове за нея и семейството й. През пролетта на 1877 г. Русия обява война на Османската империя. През юни руските войски влизат в Стара Загора и освобождават града.

При посрещането на армията Анастасия води женската делегация и се запознава с генералите Гурко и Столетов, както и с великия княз Николай Николаевич. Радостта на старозагорци е ефимерна – буквално дни по-късно, руските сили се изтеглят, преследвани от многочислената армия на Сюлейман паша. Османските войски превземат града и решават да го превърнат в пример за назидание – Стара Загора е изпепелена, а голяма част от населението й – ок. 12-15 000 души, са избити.

Семейство Тошеви бяга към Габрово, а от там – в Търново. Тук Анастасия е поканена да води курсове по руски език към девическото училище, а в свободното си време служи като медицинска сестра. Междувременно, най-големият й син Стефан бяга, и възползвайки се от руския, научен от майка си, се записва доброволец в Опълчението. В писмо до майка си пише, че не може да се върне без да отмъсти на турците за стореното в Стара Загора. Този избор ще предопредели кариерата му – още през декември 1878 г. Стефан е приет в първия випуск на Военното училище в София.

Зимните месеци, които носят победа за Русия и свобода за България са трагични за семейство Тошеви. През декември 1877 г. докато лекува болни, Анастасия се разболява от тиф. Изпада в кома и се буди дни по-късно, а здравето й никога не се възстановява напълно. През март 1878 г. семейството се готви да се върне в Стара Загора, но поради тежките зимни условия Тошо Тошев получава мозъчно възпаление и умира. Останала сама с по-малките си деца – Светослав и Марийка, Анастасия и майка й Гана, която е дошла в Търново, заминават обратно за Стара Загора.

По пътя Марийка, която също се разболява от тиф, умира в ръцете на майка си. В спомените си Анастасия лаконично отбелязва „малкото ми дете, заболяло от тифоз, умря в ръцете ми на коня; закопахме го до едни колиби, Маневци (дн. с. Маневци), неопято и продължихме пътя си.“ Завръщането в Стара Загора не носи утеха – градът е сринат до основи, местното население живее сбутано в малкото оцелели турски къщи, в които по няколко души, понякога цели семейства, делят една единствена стая. Анастасия заживява заедно със семейството на сестра си.

През юни 1878 г. Анастасия е потърсена от началника на временното руско управление – княз Дондуков, който я изпраща в Киев да доведе българки, завършили местния девически лицей, за да се включат в изграждането на новото българско образование. Това поръчение дава възможност на Анастасия да се откъсне от тежкото положение в Стара Загора. По време на престоя си в Киев се запознава и с един от важните църковни дейци на българското Възраждане – архиепископ Йосиф Соколски.

След завръщането си в България, Анастасия решава отново да се заеме с преподаване, за да издържа двамата си сина. Пише до габровското настоятелство, откъдето й предлагат да работи за 12,000 гроша годишна заплата (през 1880 г. грошовете са заменени с левове при съотношение 1:5  – т.е. заплата й става 2400 лева тогавашни пари). Госпожа Тошева преподава на новото поколение ученици в продължение на три години, които тя определя като спокойни и щастливи.

През лятото на 1881 г., Йоаким Груев, директор на просвещението на Източна Румелия, я кани да стане директор на Старозагорската девическа гимназия, която се открива същата година. Новата задача е колкото достойна, толкова и трудна. Първоначално училището се помещава в една турска къща, а Анастасия трябва да се учи в движение как се организира деловодство и регистри на учебно заведение, да ръководи административните въпроси и едновременно с това да преподава по 21 учебни часа на седмица. През 1882 г. е построена специална общинска сграда на училището. В нея е създаден пансион за ученици, който също е поставен под отговорността на г-жа Тошева.

Анастасия Тошева остава начело на старозагорската девическа гимназия до 1892 г. Отново по съвет на лекарите, тя моли да бъде освободена от служба и пенсионирана – молба, която е удовлетворена от Министерство на образованието. В спомените си отбелязва две паметни за нея събития. През 1906 г. тя присъства на честването на 25 години от създаването на Девическата гимназия в Стара Загора и е горда от това да види реализирали се плодовете на труда й.

През 1910 г. парламентът приема нови закони, с които месечната й пенсия се съкращава на половина. Българската държава се възползва от ниския доход на учителите през османското владичество, за да отчита по-ниски пенсии на база общото заплащане, което са получили през живота си. Оказва се, че г-жа Тошева, която е посветила над 28 години на българското образование, трябва да върне на държавата 960 тогавашни лева (размерът на 8 пенсии), които „милостиво“ са разсрочени на вноски от по 40 лева месечно, които седемдесет и четири годишната жена се надява да доживее да изплати, когато публикува спомените си през 1911 г.

Анастасия Тошева доживява да види участието на сина си Стефан в двете Балкански Войни и в Първата Световна война. Дори и след пенсионирането си, продължава да се занимава с просветителска дейност и превежда множество книги от руски и френски. Смята се, че за близо тридесетте й години като учител обучава над 6000 деца. Умира на 8.02.1919 г. През 1985 г. в нейна памет община Стара Загора учредява награда „Анастасия Тошева“, която се присъжда за високи заслуги в сферата на образованието.