Как богатите деца на Америка си купиха място сред британския елит

Денят на сватбата на Консуело Вандербилт най-накрая настъпи и целият Ню Йорк (и не само) е в екстаз. Тълпи от хора идват на Пето авеню, надявайки се да видят булката на път за църква Свети Тома. Тя е вероятно най-известната от всички млади наследници, които привличат вниманието на британците от така наречената Позлатената епоха, а сватбата й е пикът на една тенденция, която през последните десетилетия завладява континента: американски момичета, дъщери на най-богатите мъже в страната, да се женят за британски господа с титли и векове благородно родословие зад гърба си.

Чарлз Спенсър-Чърчил

И уловът на Консуело е смятан за един от най-добрите – Чарлз Спенсър-Чърчил, бъдещият девети херцог на Марлборо, който става лорд на Бленхайм, имение, второ само след Бъкингамския дворец. Булката, която вече е смятана за американска благородница, ще стане херцогиня, давайки на семейството си най-високото социално положение.

И все пак на 6 ноември 1895 г. булката е по-малко от развълнувана:

Прекарах сутринта от сватбения си ден в сълзи и самa; никой не дойде при мен. На вратата на апартамента ми имаше изпратен пазач и дори моята гувернантка не беше пусната. По навик облякох прекрасното дантелено бельо и белите копринени чорапи и обувки… Усетих студ и изтръпване, когато слизах, за да срещна баща си и шаферките, които ме чакаха.

Консуело Вандербилт

В началото на 70-те години на 19 век богатите американски момичета се стичат във Великобритания, готови да предложат парите си от строене на железници и мини за правото да се наричат с благороднически титли. Апелът им е ясен – наследниците, които едва ли ще бъдат допуснати до най-високите редици на нюйоркското общество, ще влязат в елитен социален свят и кой има нужда от Ню Йорк, когато може да правиш компания на принца на Уелс?

А благородниците на Великобритания ще получат така необходимата по това време парична инжекция. За британския джентълмен да работи за пари е немислимо. Но до края на 19 век струва повече да се управлява имот в провинцията, отколкото този имот може да изкара, а големите им имения все повече доближаваха фалита. Като се ожени за Вандербилт или Уитни, един бъдещ херцог си осигурява не само оцеляването на земята и името на семейството си, но и живот, подобрен от лесен достъп до пари – нещо, което със сигурност няма да получи, ако се ожени за някой в неговата позиция.

Към 1895 г. (година, в която Америка изпраща девет дъщери на британските благородници), формулата вече е сведена до сравнително прост процес. Майките и техните дъщери посещават Лондон в социалния сезон, разчитайки на приятели и роднини, които вече са си намерили британски другарчета, за да се запознаят с подходящи млади кандидати. В зависимост от състоянието на въпросното момиче, правят са няколко оферти, а родителите й претеглят социалните и финансови инвестиции и възвръщаемост и избират. Така че такива бракове са в основата си въпрос на транзакция. Дори през 1874 г. съюзът на Джени Джером и лорд Рандолф Чърчил – който по-късно ще даде на западния свят едновременно Уинстън Чърчил и много повод за приказки – отразява началото на тази тенденцията.

Джени и Рандолф

Родена в Бруклин през 1854 г., тъмнокосата Джени пленява лорд Рандолф, син на седмия херцог на Марлборо, с изумителна внезапност. В рамките на три дни от първата си среща, Джени и Рандолф обявяват плановете си да се оженят.

Нито семейство Джером, нито семейство Чърчил са развълнувани. Родителите на Джени смятат, че лорд Рандолф, като предлага на дъщеря им преди да се консултира с тях, сериозно нарушава етикета. Да не говорим, че като втори син той няма да наследи титлата на баща си.

Сем. Рандолф се ужасяват от избора на сина им да вземе булка американка от семейство, за което никой не знае нищо и колкото повече научават за тях, толкова повече негодуванието им се увеличава. Леонард Джером, бащата на Джени, е яростен спекулант с акции и известен преследвач на предимно оперни певци, а майка й Клара от време на време е обвинявана, че има ирокезско потекло (ирокезите са група индианци). Въпреки че притежават имот в правилната част на града (имението Джером бе на ъгъла на 26-та улица и Медисън авеню), сем. Джером не са смятани за достойни за горните ешелони на нюйоркското общество.

„Джером кара около шест – осем коня в Ню Йорк (човек може да приеме това като индикация какъв е мъжът)“, пише херцогът на влюбения си син. Въпреки красотата на дъщеря му, той е човек, който „никой здравомислещ мъж не може да сметне за уважаван“.

Сем. Джером обаче имат две предимства, които не могат да се пренебрегнат. Първата бе лично одобрение на брака от Едуард, принцът на Уелс, който се среща с Джени и я харесва. Второто е парично.

Рандолф няма пари и оскъдната издръжка, която баща предоставя на сина си, няма да е достатъчна за достоен живот на двойката. Джером щяха да се изравнят с едно от най-благородните семейства във Великобритания и за това се очакваше да плащат добре. Леонард Джером иска 50 000 паунда плюс 1000 лири годишно издръжка за Джени (нещо нечувано в британските семейства) и сделката е сключена. През април 1874 г. Джени и Рандолф се женят.

Седем месеца след сватбата, лейди Рандолф ражда Уинстън. (Тя твърди, че падане предизвиква преждевременно раждане, но бебето е наред). Второ следва през 1880 г., макар че майчинството изглежда не е забавило стремежа на Джени за забавления. И двамата с Рандолф си изневеряват (тя, според слуховете, с принца на Уелс, въпреки което остава близка с принцеса Александра, съпругата му), но остават женени до смъртта му, през 1895 г.

Джени оказва голямо влияние върху политическата кариера на съпруга и сина си и остава сила на социалната сцена в Лондон през 20 век. Тя също представя образа на „най-жизнения вид на американското момиче“ според британците – светло, интелигентно и малко самоотвержено. Когато през 1903 г. в списанието Pall Mall Джени публикува есето „Американските жени в Европа“, тя твърди, „старите предразсъдъци срещу тях, които най-вече са възникнали поради незнание, са премахнати и американските жени сега са оценявани подобаващо.“ Те са красиви (Джени Чембърлейн, наследница от Кливланд, толкова очарова принца на Уелс, че той я следва от парти на парти през целия социален сезон в средата на 1880 г.), добре облечени (защото могат да си го позволят) и светски по начин, по който техните английски колеги не бяха. Както пише Джени Чърчил:

Те са по-начетени и обикновено пътуват много, преди да се представят в обществото. Докато цялото семейство английски момичета се възпитава от малко или много некомпетентна гувернантка, американското момиче ще започне от най-ранна възраст с най-добрите професори… до 18-годишна възраст тя е в състояние да отстоява своите възгледи за повечето неща и своята независимост.