Изкуството на бизнеса: Тамплиерите – първите банкери в Европа
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Денят е неделя, 18 март, а годината е 1314 г. На един малък остров в р. Сена е издигната клада, към която се насочват четири фигури. Начело на тази малка група е един 70 годишен мъж, в семпли одежди, но вървящ с високо вдигната глава. Мъжете биват завързани и много скоро се разпалва огън под краката им. Докато горят на кладата, 70-годишният старец отправя проклятие към отговорните за смъртта му, а именно – Бог да ги накаже и да докаже собствената му невинност и тази на Ордена, на който служи.
Мъжът е Жак дьо Моле, 23-тият, последен Велик магистър на ордена на рицарите Тамплиери. Дали дьо Моле наистина е казал своето проклятие остава загадка, но скоро след като изрича последните си слова, виновниците за смъртта му – папа Климент V, френския крал Филип IV и неговите потомци издъхват при съмнителни обстоятелства. Реалната причина да се стигне до тази екзекуция не са измислените обвинения, сред които обожествяване на котешки глави, содомия и почитане на Сатаната, изтръгнати чрез най-добрите средства за мъчения по онова време, а нещо много по-тривиално – парите.
В началото на XIV в. орденът на Тамплиерите може да не владее част от Светите земи, но е една от най-богатите организации в Европа, на която не един и двама видни мъже дължат значителни суми. Самият крал на Франция Филип IV е сред длъжниците на ордена и неколкократно моли дълговете му да бъдат опростени. Когато това не се случва, той предлага ордена на тамплиерите да се слее с този на хоспиталиерите, макар двете фракции да са враждуващи помежду си. Начело на това обединение щял да застане самият крал, като по този начин Филип IV се надявал да сложи ръка върху несметните богатства на ордена.
Жак дьо Моле отказва и френският крал решава да вземе със сила, това, което не е успял да заграби по друг начин. С помощта на папата, членовете на ордена са преследвани и арестувани, обвинени са в тежки престъпления, а богатството им става част от хазната на Франция. Остава въпросът как един орден, заклел се да служи на Бога и да живее в лишения, е имал натрупано истинско съкровище. Любителите на мистерии разполагат с различни теории, но реално орденът натрупва състоянието си благодарение на отличния бизнес нюх на своите Велики магистри, добре организирана мрежа из цяла Европа и благосклонността на европейските благородници.
Орденът на „Бедните Христови воини“ или „Рицарите на храма на Соломон“, както още са известни тамплиерите, се създава през 1119 г. (според някои източници през 1120 г.) на Храмовия хълм в Йерусалим, след Първия кръстоносен поход (1096-1099). Тогава френският рицар Юг Дьо Пайен, придружен от още няколко сподвижници, се явява пред краля на Йерусалим – Балдуин II и му предлага да бъде създаден монашески орден, който да охранява пилигримите по пътя им към Светите земи. Кралят се съгласява на искането им и осигурява база в едно от крилата на двореца, което е построено върху руините на Храма на Соломон, откъдето по-късно орденът получава своето име. Първоначално основната им задача е да осигуряват безопасно пътуване на поклонници-християни от пристанищния град Яфа до Йерусалим. Кралят разпределя част от данъците за облеклото и прехраната на ордена.
Макар да били създадени като орден на „Бедните Христови воини“, първите тамплиери нямат беден произход. Точно обратното, по-голямата част от тях са заможни и имат връзки с различни аристократични родове. Много скоро след организирането им техният авторитет и богатства започват да нарастват. В началото на 1127 г. Юг Дьо Пайен, който става първи Велик магистър на ордена, предприема пътуване из аристократичните домове в Европа, за да събира средства и подкрепа за своите рицари. Само година по-късно те са подкрепени от св. Бернар от Клерво, един от основателите на Цистерцианския орден и водеща фигура в религиозните среди в Европа. Причината да подкрепя тамплиерите са родствените връзки на светеца с един от рицарите-основатели – Андре дьо Монбард, който е негов чичо.
През 1129 г. по време на църковния събор в Троа, св. Бернар оглавява група църковни дейци, които официално одобряват създаването на ордена и приемат устава на тамплиерите. Този документ е известен като Примитива или Латинския Кодекс и се състои от 68 точки. Уставът определя всичко свързано с живота и дейността на рицарите – от дължината на косата им и какви коне да яздят до това, че им е разрешено да ползват оръжие при самозащита и когато пазят християни. Начело на ордена стои Велик магистър, който разполага с най-голямата власт в ордена и резидира в Йерусалим.
Когато арабите превземат отново Светите земи, щабът на тамплиерите се мести в Акра, а след това в Кипър. Великият магистър е подпомаган от Съвет на сановници, в който влизат сенешала (неговия заместник) и маршала, който е отговорен за военните въпроси. Рицарите са разпределени в тежка и лека кавалерия, като първата се набира предимно от хора от аристократични родове. Към ордена са причислени и финансисти, които отговарят за даренията.
Това, което отличава тамплиерите от останалите монашеско-военни ордени, е създадената от тях финансова система. Орденът изгражда из цяла Европа т.нар претории, които действат като финансови центрове, в които се получават даренията. Издръжката на рицари в Светите земи е доста сериозно финансово бреме. Тежките загуби, които орденът понася по време на битки и нуждата от възстановяване както на хора, така на доспехи и оръжия, водят до нарастващата нужда от все повече средства.
Ако при Първия кръстоносен поход един рицар е можело да бъде издържан с 303 акра земя, то през слисващите десетилетия тази издръжка нараства петкратно. Всяка загуба е тежко финансово бреме. Когато през 1244 г. в битката при Ла Форб, загиват над 250 рицари, за да бъде възстановена загубата са необходими средства в размер на 1/9 от годишния доход на Френското кралство.
Статутът на тамплиерите се променя през 1139 г., когато папа Инокентий II издава Omne datum optimum (Всеки добър дар). Този декрет ознаменува началото на възхода на ордена. Съгласно него, тамплиерите са освободени от плащането на всякакви данъци и десятъци към църквата и могат да пътуват безпрепятствено през границите на европейските държави. В земните си дела те са отговорни само пред папата. Нещо повече, на тамплиерите се позволява да събират десятъци.
Рицарите започват да използват преториите за налагане на такси върху местни пазари и панаири, някои от които се организират всяка седмица. По-късно английският крал Хенри II добавя и ново преимущество за рицарите – те получават правото да събират „Саладинов десятък“, данък за набиране на средства за Третия кръстоносен поход (1189-1192). Те могат да го набират от всички освен от духовниците и кръстоносните рицари.
От една страна тамплиерите получават облаги от властимащите, но от друга разработват един нов вид финансови операции. Пилигримите, които поемат към Светите земи, не искат да носят огромни суми в себе си, тъй като това би ги направило лесна мишена за разбойници по пътя. Тук тамплиерите им предлагат едно иновативно за времето си решение. Пътникът може да остави своите пари в дадена претория и срещу писмо-разписка, която носи със себе си, може да изтегли същата сума, в който и да е друг пост на тамплиерите. Това, което печелят рицарите е не само доверие, но и лихви. Като най-големи центрове се очертават преториите на рицарите в Лондон, Париж и Йерусалим.
Освен с депозити, тамплиерите разгръщат широка мрежа от заеми и стават най-големия заемодател в Европа. Френският крал Луи VII (1137-1180) финансира два от походите си с богатството на тамплиерите, което почти довежда до техния банкрут. Това кара Великите магистри да подобрят системата и орденът започва да отпуска заеми само срещу достатъчно голямо обезпечение. Английският крал Джон I Безземни е също сред длъжниците им, тъй като иска крупни суми пари по време на подписването на Магна Харта. Тамплиерите са кредитори също така и на папа Александър III, папа Мартин IV, английския крал Хенри III, френския крал Филип Август и много други.
Създадената от рицарите банкова система включва депозити, заеми, поръчителства, аванси и международни трансфери. Като религиозен орган те нямат право да налагат лихви, но това правило лесно се заобикаля на база различните валутни курсове и добавяне на отделни административни такси. От намерените отчети става ясно, че тамплиерите са разполагали със строго уредена система, вписвайки точните суми, имена и дати на предоставените средства.
Разбира се, имало е и немалко недоволни от техните услуги. Хроникьорът Жан дьо Жоинвил описва как тамплиерите не само са защитавали интересите на клиентите си, но и са злоупотребявали с немалки суми. Самият той описва себе си като жертва, цитирайки Великият магистър Реджиналд от Виши, който дори го заплашил, че ако продължава да ги нарича крадци, ще се превърнат от негови приятели във врагове.
Тамплиерите вярват, че те вършат своите дела в името на Бог и затова не инвестират много в защитата на парите, които съхраняват., Изключение от това прави само Парижкия им храм, който се смята за непревземаем. От една страна, всеки опитал се да обере Ордена би предизвикал Божия гняв и съответно – би бил сполетян от проклятие, от друга – ще загуби подкрепата и защитата на едни от най-силните рицари по онова време. Въпреки това, не един и двама успяват да ограбят тамплиерите.
По време на Втората война на бароните (1264-1267) английският принц Едуард нахлува в Темпъл чърч и ограбва 10 000 паунда, които са оставени на съхранение от неговите опоненти. Взимайки пример от баща си, години по-късно синът му – крал Едуард II също отнема насилствено 50 000 паунда от Ордена.
В продължение на десетилетия, тамплиерите се облагодетелстват от своите силни позиции и благодарение на своите банкови операции натрупват значително състояние. Те притежават множество замъци из цяла Европа, а общата стойност на поземлените и финансовите им приходи днес се изчислява в размер на милиони, а според други източници – дори на милиарди долари.
Самите рицари не „пръскат“ парите и не живеят разточително, което още повече разпалва желанието на опонентите им да се облагодетелстват от тяхното съкровище. Френският крал Филип IV прави именно това – възползва се от политическата ситуация в началото на XIV в, спечелва си силни съюзници и нанася съкрушителен удар върху Ордена. Удар, който рикошира и върху самия него.
Днес Орденът на тамплиерите до голяма степен е обвит в мистика. Твърди се, че са открили Философския камък или Светия Граал. Съществуват легенди за техни съкровища скрити под различни църкви и руини из цяла Европа. Историята помни техните военни успехи и провали, но някак остава настрана един от големите им приноси във финансовата сфера. „Бедните Христови воини“ не са само служители на Бога, но и първите крупни банкери в Европа, разработили цяла мрежа от клонове и парични услуги. Днес, ако се разхождате из Лондон по Флийт Стрийт, може да видите една малка църква – Темпъл чърч, която е основана през 1185 г. от тамплиерите и се смята за първата лондонска банка.
Снимки: Wikipedia
