Историята на истинския пианист – Владислав Шпилман
Възможно е да сте чували израза „Музиката спасява!“. И като едно от най-съвършените творения на човека, поне до известна степен и с доза скептицизъм относно някои стилове, но все пак. За Владислав Шпилман, този израз няма място за съмнение. Роден на 5 декември 1911 г. в Полша, Шпилман дори не подозира какво ще предложи животът. Първите уроци по пиано са дадени от майка му и по това време може да се смята, че именно тя се е постарала да спаси живота му. Завършвайки основното си образование, Владислав е изпратен в музикално училище във Варшава и от 1926 до 1930 г. ще се намира в Берлин, където ще изучава всички тънкости на този музикален инструмент.
Остава там до 1933 г. като във Варшава продължава своето обучение още две години. След това е назначен като пианист в Полското национално радио и свири класически творби, както и джаз. Свири до 1 септември 1939 г. – денят, в който Германия преминава границите на Полша. Това е и началото на Втората Световна война. Само ден след това радиото приключва своята работа. Последният ефир съобщава за немската окупация, докато Шпилман свири Шопен. Следват много тежки и зловещи моменти за музиканта. Изгонен от дома си, той и цялото му семейство са изпратени във Варшавското гето – може би едно от най-големите по време на глобалния конфликт. Там популацията е от приблизително 400 000 души и всички получават минималните условия за оцеляване.
Най-често храната идвала нелегално, а задържаните давали всяка една възможна ценност, която успяват да скрият, за да могат да вземат троха хляб. От време на време се случват и депортации, а във всяко друго време се говори за негово величество смърт. Там Владислав открива в някои изоставени сгради своя любим инструмент. Осъзнавайки, че няма какво друго да направи, че просто няма как да допринесе за оцеляването и нормалния живот, започва да свири на пиано, няколко пъти е предупреждаван да спре да свири, защото ще бъде задържан, но музиканта не виждал смисъл да прави каквото и да било друго. Докато има свободата да излиза от гетото, започва да работи в малко кафене като пианист. През лятото на 1942 г. започва по-сериозното депортиране към лагерите на смъртта.
Макар и в повечето случаи да се крият под радара, най-накрая нацистите заявяват, че семейството му трябва да замине за Треблинка – вторият най-жесток лагер след Аушвиц. По някакво много странно съвпадение, един от еврейските отговорници – назначение от Гестапо – бързо забелязва Владислав и го скрива, преди да бъде качен на влака. Шпилман е спасен, но последното, което може да види, е как неговите родители са качени на влака, заедно с брат му и двете му сестри и заминават. Нито един от тях няма да оцелее войната. Владислав остава в гетото и помага за внасянето на оръжие. На 13 февруари 1943 г. успява да избяга. Крие се в изоставените сгради във Варшава до август 1944 г. Най-накрая се крие на тавана на улица „Независимост“ номер 223. За негово щастие или нещастие, това е адресът и на капитан Вилм Хосенфелд, ветеран от ПСВ, награден с Железен кръст за галантност и джентълменство от Нациска Германия. Шпилман разказва много за срещата с този капитан и признава, че именно той изиграва огромна роля в спасяването му.
Сам заявява, че най-вероятно глупавият му поглед е издавал абсолютно всичко в очите на врага, но в този случай капитанът не бил точно такъв, даже напротив. Вилм не вярвал в идеята на нацистите и дори смятал, че всичко това е една огромна грешка. Така и не го издава, но след един разговор, германецът се поинтересувал какво точно работи Владислав. Капитанът го сваля от тавана, въвежда го в трапезарията на дома и му посочва пианото. Ръцете на пианиста са мръсни и замръзнали, не е свирил от толкова много време и очаквал, че след няколко ноти ще бъде застрелян. Това обаче не се случило, музиката започнала да обикаля цялото помещение и да разкрива гласа на пианото.
След като приключва с изпълнението си, капитанът решава да го изведе от града и да го закара в някое село, където ще бъде в по-голяма безопасност. Владислав отказва да напусне, признава си, че е евреин. Това променяло до голяма степен сигурността на самия капитан, който си мислил, че това е просто поляк, който се крие от екзекуция. Дори и след потушаването на Вършавското въстание, капитанът не разкрил тайната. Хосенфелд поискал да види къде точно се крие неговият неизвестен гост. На входа капитана вижда една огромна завеса, която пианистът е сложил, за да прикрива светлината и никой да не забелязва, че горе живее някой. Никой не можел да го забележи, ако пази тишина и се прибира колкото се може по-тихо. Немецът носил често хляб и сладко, с което да го поддържа жив. Оставил му и немско военно палто, с което да не измръзне от студ. Германците са победени през 1945 г. и Владислав преживява едно от най-жестоките нападения, така и не разбира как се казва неговият спасител. Необходими са 5 години, за да се разкрие истината.
Немският капитан е обвинен във военни престъпления и изпратен на 25 години тежък труд. Хосенфелд се оказал спасител и на други евреи по време на войната. По време на делото, капитанът пише писмо до своята съпруга с надеждата, че ще се открие някой, който да каже поне една добра дума за германеца. През 1950 г. Владислав се опитва да помогне и дори получава помощ от полската тайна полиция, но без успех. Хосенфелд умира в Съветски лагер през 1952 г. С края на войната приключва, пианистът се връща обратно към това, което може да прави най-добре – свири. От 1945 г. до 1963 г. работи като директор на музикалния департамент в радиото. Впрочем той не забравя, че и много други хора са помагали, освен немският капитан. Ще забележим, че Ирена Сендлер също е спомената в неговата история. През 2000 г. на 88-годишна възраст, Владислав умира, а неговата музика е запечатана във филма „Пианистът“ през 2002 г. като Ейдриън Броди изиграва неговата роля. През 2011 г. Полското Студио 1 на радиото се прекръства на Владислав Шпилман.
Снимки: Wikipedia
