Ернст Юнгер – уникалният войник и германец, разпалил световните войни с писалка

Човечеството започнало да губи с първата копка за построяването на Вавилонската кула. Легендата разказва, че преди нея се е говорил един език, но след падането на кулата се разпространили и много нови езици, с които тази връзка е отдавна изгубена. В древният китайски език съществува едно много интересно правило. В някои текстове могат да се открият йероглифи, които се използват само веднъж и никога повече не се повтарят. Точно това затруднява лингвистите да достигнат до оригиналният превод и често залагат на собствената си преценка и се надяват, че са максимално близо до точният превод.

Това правило в китайският език е коствало на мнозина доста безсънни нощи и дори в момента има текстове, чийто превод остава завинаги забранен за модерното общество. И както съществуват такива символи, така съществуват и такива хора – неповторими за човечеството. Раждат се само веднъж, оставят мистика след себе си и името им се възползва от легендарния статус. Като такава легенда трябва да се разглежда и немския писател Eрнст Юнгер.

Титлата не е единствена, Ернст е ветеран от войната, биолог, философ, националист и изключителен привърженик на тежките наркотици. Комбинацията от всичко това го превръща в повече от легенда, особено след като редица критици искат да намерят най-силната му страна, а самият немец може да се похвали с особени и завидни качества във всичките си занимания. Ражда се през 1895 г. в Хайделберг и може да се похвали с нормален живот. Семейството му е сравнително заможно, а веднъж щом навършва 18 години, Ернст отива доброволец във Френския легион, където за известно време служи в Северна Африка. Понеже не е съобщил на никого, баща му задейства всички семейни връзки и го прибира обратно у дома.

Битката за Гиймонт, в която Ернст участва!

Снимка: By John Warwick Brooke – This is photograph Q 2456 from the collections of the Imperial War Museums., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=569360

Войната вече го е омагьосала и през следващата година се записва доброволец в армията на Кайзера. Изпратен е на Западния фронт и там демонстрира сериозни умения. Награден е с Железен кръст първи клас през 1917 г. и скоро получава най-високата награда на армията – Pour le Merite. Най-висшата почест се връчва на 23-годишна възраст през 1918 г. Самият той не знае колко точно пъти е бил раняван по време на нощните патрули и по време на атаките на окопите.

Отражението на битката се оказва много въздействащо върху крехката психика на младежа и в последствие го ограбва от възможността да има нормален живот. Ернст води много сериозен дневник за всички сражения по време на войната. Повечето успява да публикува самостоятелно през 1920 г. със заглавие „Буря от стомана“. Причината да започне да пише е едно посещение в болницата. Един от лекуващите лекари му казва, че „куршумите и книгите имат отделни посоки“.

За кратко време читателите се пренасят в болезнената сивота на фронта. Няма литературни сравнения, няма нищо забавно и нищо претрупано. Немският войник разказва съвсем спокойно за всяка среща със смъртта, а до края на войната е успял да я познае толкова добре, че на финала може да се смята за много добър неин приятел. Що се отнася до изпълнението на дълга, писателят и ветеран разказва за всички многобройни вечери, в които зъбите му тракали от студ, а единствената важна мисъл била как ще забие ножа си в корема на врага.

Нещо по-впечатляващо за немския имперски войник е фактът, че не се опитва да добавя размисли относно войната и нейните причини, това оставя на един друг негов боен колега – Хитлер. Често обаче не забравя да напомни какво могат да направят хората, когато забравят своята естествена природа:

„Окопът беше претъпкан с трупове, задушаващи се и тежко ранени умиращи мъже. Едно тяло беше съблечено до кръста с изцяло отворен гръб. Друг лежеше със забит триъгълен шрапнел, който висеше от черепа му, издаваше къси и много пискливи викове. Това беше домът на бога на болката, за първи път погледнах дяволската бръмка в дълбините на това кралство. И свежите снаряди се спускаха от небето през цялото време.“

Особено впечатление правят и нощните атаки и разузнаване. Понякога войниците са изпратени за събирането на трупове, които по-късно да погребат, ето какво разказва за тях:

„Тежките моменти на нощно нападение оставят едно незаличимо впечатление. Очите и ушите са напрегнати до краен предел, шумоленето на непознати крака във високата трева е неизбежно и заплашително. Принуждавате се да дишате тихо и кратко. Съществува механичното щракване на предпазителя на пистолета ви; звукът прорязва нервите ви. Зъбите ви се точат на щифта на ръчната граната. Срещата ще бъде кратка и убийствена. Треперите с два противоречиви импулса: повишеното съзнание на ловеца и ужаса от очакваното. Вие сте свят наситен с ужасяващата аура на дивия пейзаж.“

Снимка: By Ironie – Собствена творба, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2170405

След като войната остава много белези върху Ернст, неизбежното продължава да се случва. Проблемите започват да се нижат един след друг, но намира някакъв покой в наука като биологията. Самият той казва, че мрази демокрацията и ще остане консервативен националист, но въпреки това не се включва в нацистката партия. Нещо повече, Хитлер лично му предлага стол в парламента през 1933 г. и писателят отново отказва. Забранява на нацистите да използват текстовете му за пропаганда и поставя една огромна граница между себе си и фюрера.

Мобилизиран е за следващият глобален конфликт, но прекарва голяма част от времето си в Париж. Юнгер продължава да бъде абсолютен индивидуалист и не позволява на никого да го причислява в каквато и да било сфера. След 1945 г. е забранен, защото не признава съюзниците и новите си окупатори. Продължава да пише и до края на живота си ще е издал повече от 50 заглавия. Вълнуват го въпроси като количеството болка, което един човек може да приеме, преди да бъде унищожен.

През 70-те години вече използва най-различни наркотици и много от последните му книги са написани под влиянието именно на тях. Предимно залага на кокаин, хашиш и LSD. Намира особена страст в магическите и фантастични литературни клубове, където с удоволствие участва. Юнгер живее достатъчно дълго, за да види как света ще се промени многократно. Продължава да е верен на себе си относно идеологията и национализма си, страни от всички и все пак оставя наследство за поколенията след себе си.

През 60-те и 70-те години на миналия век е признат за един от най-влиятелните писатели на Германия. През 1984 г. успява да привлече вниманието на френския и немския президент с идеята за издигане на мемориал, с който да осъди войната. До края на живота си не се извинява на никой и за нищо, най-вече за написаното. Ернст Юнгер умира през 1998 г. на 102 г.

Снимка: By Ernst Juenger – Book by Ernst Juenger: In Stahlgewittern, Berlin 1922, 3rd edition, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8735430