Джоузеф Пулицър – един унгарски емигрант, който даде изкуството на медиите в ръцете на САЩ
Много често може да сте чували за така наречената награда Пулицър. Тя продължава да се смята за една от най-важните и значими в областта на журналистиката и точно по тази причина ще открием, че е отговорна за вманиачаването на големите пера в журналистика, впрочем мнозина казват, че без наградата Пулицър, нищо няма смисъл. Тогава каква е въпросната награда и защо толкова много хора обръщат внимание на нея? Оказва се, че зад това име стои Джоузеф Пулицър, роден на 10 април 1847 г., известен евреин от унгарски произход, роден в Мако. Не е трудно да се досетим, че израства в семейство на търговци, при това заможни такива и когато най-възрастният член на семейството се пенсионира в Будапеща, фамилията го следва.
Образованието би трябвало да даде един по-сериозен летящ старт, докато не забелязваме, че младежът няма намерение да следва стъпките на семейството. Джоузеф се записал за Австрийската армия, след това подал молба за чуждестранния легион на Наполеон в Мексико, а малко след него се ориентирал и към Великобритания и изпратените части в Индия. На всяка повиквателна, лекарите казват едно и също – слабо зрение или другото име на негоден за военна служба. Джоузеф знае, че този факт ще го преследва цял живот и затова се насочва към Хамбург, където рекрутьор на Американската съюзническа армия му предлага да стане доброволец. Макар и на война, като доброволец е имал правото да пътува. Пулицър знаел, че всеки записан войник в Европа носи награда за рекрутьорите и когато корабът наближил Бостън, мъжът скочил през борда, доплувал до брега и сам се записал в армията, взимайки процента от сделката за себе си, вместо да я отстъпва на някой друг.
Следващата важна стъпка е да се запише за една година в кавалерията на Линкълн. Малцина знаят, но там имало достатъчно германци, с които да говори свободно – все пак доброто образование си казвало думата. Забавен факт е, че Пулицър говорил перфектно немски и френски, но английският се губил и тепърва трябвало да се усвоява. Точно по тази причина е повече от щастлив, че се намира в кавалерията. След войната остава в Новия свят и започва да търси всякаква работа. Първо работи като кастратор на добитък, след това носи багаж на гарата, има стаж като сервитьор и още какво ли не, но всичко това не го притеснявало толкова много. Веднъж щом имал парите, Джоузеф започнал да посещава градската библиотека, да се самообучава в английски и право. Какво може да се обърка толкова – един език повече или по-малко. Историята разказва, че големият шанс дошъл именно в библиотеката и по-точно в стаята за шах.
Между всички учебни сесии, Пулицър обичал да гледа играчите и техните ходове. В един момент се подразнил на глупостта на двама души и започнал да критикува разпалено. До този момент си мислил, че никой не разбирал немски – езикът не се използвал чак толкова много, особено в английска библиотека. За изненада на Пулицър, играчите били двама от редакторите на немското издание Westcliche Post – създадено изцяло за немската аудитория в Америка. След един кратък разговор, шахматният критик получил работа. Около 4 години по-късно – 1872 г. ще открием Пулицър в редакцията където е успял да се наложи като водеща фигура. Предлагат му дори да закупи акции от вестника, който в това време не само не се справял особено добре, но и вече плавал към дъното.
На 25-годишна възраст младият Джоузеф става издател, а това си е постижение. Не е ясно обаче какво е правил през следващите четири години, за да запази изданието си. Не може да се каже, че е постигнал голям успех но през 1878 г. излиза на сцената като собственик на изданието Post-Dispatch в Сейнт Луис, а след това започва да променя журналистическата сцена завинаги. Един интересен прецедент е, че горе-долу по същото време успява да се ожени за Кейт Дейвис – жена от Вашингтон, която освен всичко друго, успява да вкара Джоузеф в протестанска църква, за да се случи бракът. Самият Пулицър вече можел да мине за нормален американски жител, който говори езика, пише книги и дори издава най-различни статии. Приет е дори в социалния елит, а благодарение на добрата си визия и възпитание, вратите не само се отварят, но и домакините са готови да се борят за неговото внимание, което не е никак малко. Когато го питат как точно е успял да постигне своите успехи, той дава една от най-обикновените формули – става много рано и прекарва изследване на конкретния материал до късна вечер, понякога и повече, докато не е сигурен, че всичко написано е достоверно и легитимно за публикуване.
За него най-важно е било, че читателите му чакали с огромно удоволствие следващия брой – четимите материали били свързани с разследващата журналистика и като човек, който много обичал да бърка в кутията на Пандора, Джоузеф винаги имал какво да предложи – от данъчни измами, до подправяне на документи, до разследване на правителството, изберете си. Тогава обаче самият собственик дори не подозира, че в годините напред името му ще се използва като качество на разследващата журналистика, като символ за внасяне на светлина в някои от най-тъмните ъгли на историята, както и още много други. След като думата корупция стана много популярна в последните месеци, нека напомним, че наградата Пулицър е връчвана многократно на хора, които са успели или по-скоро дръзнали да направят разкрития, като дори са заложили живота си. Такъв пример за разследващ журналист може да бъде Стиг Ларшон, който в продължение на много години започва да търси убиецът на Улоф Палме.
Желанието да доставя най-доброто на своята аудитория, да бъде перфектен и да не дава никакво място за критика – всичко това идва с една доста свирепа цена. Пулицър най-накрая започва да плаща цената за чудовището, което е създал – неговият вестник. С времето очите започнали да се предават първи. Собственикът заминава за Ню Йорк през 1883 г. и след това заминава за Европа на ваканция, както са предложили лекарите – не трябва да ги обвиняваме, тогава все още точно този медицински феномен се е предлагал. Вместо да се качи на кораба, журналистът започнал да се разхожда в Ню Йорк и по улиците среща Джей Гулд – финансист с отчаяна нужда от богати клиенти. По това време Пулицър е заможен, но дори не подозира, че ще му предложат да закупи едно от престижните издания – The New York World. Изданието наистина било престижно и красиво, но за жалост трябва да си спомняме, че същото е във финансова криза, следователно свежите постъпления могат да бъдат поискани от хората, които наистина знаят какво купуват и точно тук идва г-н Пулицър.
Джей обръща колата и за пореден път дава възможност на публициста да направи една по-важна стъпка или така наречената революция на единака. За да успее да се предпази от плагиатство, новият собственик създава редакторска полица за употреба, предоставяне на материали и много други малки подробности, като именно това се превръща в основен закон в новото издание. След като основните пречки са премахнати, новият собственик продължава да скандализира света. Отново върви срещу онези грешни публични и частни практики, пълни колонките на вестника със съдържание, което Ню Йорк още не е виждал и всеки следващ брой се продава като топъл хляб, мнозина чакат пред вестникарските будки, за да видят какво е подготвил този унгарски евреин за тях. За една година всички абонаменти се повишават няколко пъти и скоро изданието може да се смята за вторият най-важен атрибут на града след френската статуя – символът на свобода.
Изданието не само достига нови върхове, но в следващото десетилетие успява да достигне нивото на абонамент, което никое друго издание дори не е подозирало, че може да се случи – общият брой абонаменти е бил над 600 хиляди. Трябва да знаете, че когато сте на върха, не всички са особено доволни от вашите успехи. Знаем легендата, че банка и муха се убива с вестник, но какво се случва, когато изданията влязат във война? Отговорът не закъснява и скоро авторът на The Sun – Чарлз Андерсън Дана започва атака срещу своя колега. Нарича го евреинът, който отрича своята раса и религия. Това е достатъчно, за да започне да се наблюдава отстъпването на еврейското общество от абонамента. Тези опити за битка не са чак толкова ефективни, но се отразяват върху собственика. През 1890 г. той напуска редакторския екип на 43 години. По това време е напълно сляп, страда от тежка депресия и страда от няколко болести, като най-вече е изключително чувствителен към шум.
Най-накрая е послушал лекарите, качва се на кораб и тръгва в чужбина, за да търси лекарства за всички болки. Така и не успява да открие каквото и да било, следователно единственото, което може да прави през следващите две десетилетия е да живее в шумоизолирани помещения. Кръщава ги „Кулата на тишината“ и има няколко такива, където може да си почива. Макар и често да отказва да се върне обратно в редакторския екип на изданията, никога не къса директно връзката с тях. Създава специална книга с около 20 000 кодови имена за хора, както и термини, които да подсказват в какво са замесени. Никой не успява да улови тайната комуникация между собственика и вестника му. През 1896 до 1898 г. погледите на САЩ са насочени към Куба, където местните жители се изправили срещу испанското господство. Пулицър влиза в директна битка с журнала на Уилям Рандолф Хартс. И двамата започнат да работят върху разпалването на страстите и мотивирането на обществото да влезе в битка срещу испанския колонизатор.
Изданията настояват да се изпратят бойни кораби и когато крайцерът Мейн е взривен и потопен близо до Хавана – 15 февруари 1898 г., американският конгрес официално взима решение да влезе в бойните действия. След четири месечна война, Пулицър получава и още един специален приз – наричат го жълтия журналист. Дори и като жълт журналист, неговата работа успява да натежи в полза на американските жители, конгресът регулира застрахователните закони и още няколко други. През 1909 г. неговото издание показва измама за близо 40 милиона долара, като същата е между САЩ и Франция – по-скоро фирмата, която работи върху създаването на Панамския канал. Истината боли, поне така са казали някои лирици, но когато е ударена честта на Рузвелт и богатият Дж. П. Морган, можем да се досетим какво наистина следва и може да се случи – зрелище, което никой не може да си поръча, водеща се директно между най-големите възможни институции и най-скандалният вестник, който познавате.
И ако това не е достатъчно, допълваме с още една важна подробност – никой няма никакво намерение да отстъпва. Ритането на кошера с пчелите е особено рисково занимание, но когато най-накрая пристига ордата от адвокати, готова да вземе всичко, което Джоузеф някога е изработил, той също не се отказва от тази игра. Защитава се с няколко адвоката, като също участва в защитата си. В съда става ясно, че няма как да се говори за обида или ощетяване на двете личности – американският президент и скандалният бизнесмен.
По-важното е, че когато собственикът напуска съда, обществото го аплодира на стълбите. Те за жалост не са подозирали, че Пулицър просто не понася шума и за него това е едно доста сериозно наказание. През май 1904 г. предлага на страната да се създаде училище по журнализъм, като допълва материала си със следните думи „Нашата република ще се издига заедно с пресата и ще пада отново с нея. И способната, неутралната, публично-надарената преса, с подготвени и тренирани кадри, които имат куража и правото да работят, могат да запазят обществените качества, без които всяко едно правителство ще стане обект на подигравки и измами. Една цинична, наемна, демагогска преса ще се произведе във времето и човекът ще се настани в нея. Силата да разтопим бъдещето на страната ще е в ръцете на журналистите от следващото поколение.“
Една година след смъртта на Джоузеф Пулицър, докато обикаля света отново в търсенето на лекарство за своите нерви, тялото му най-накрая се предава, но публиката не забравя какво точно е поискал някога Пулицър и създава точно такова училище. През 1917 г. под е дадена и първата награда, носеща името на издателя. Наградата от началото се дава на кадри само в училището по журналистика, но в последствие се дава и за разследваща журналистика в САЩ, като единственото изискване е всеки кандидат да разполага с американски паспорт.
Снимки: Wikipedia
