Афра Бен – шпионин и писателка, когато и двете бяха немислими
Агент 160 получава първата си задача през 1666 г. Новообученият шпионин на английското правителство, известен още с кодовото си име „Астрея“, има проста задача: да намери войник на име Уилям Скот в Холандия – територия на врага – и да го убеди да стане шпионин за Чарлз II. Агент 160 разполага с 50 британски лири, с които да постигне целта си.
Но заради цената на пътуването, неблагоприятния разменен курс между паунда и гулдена и неопитността на шпионина, тя бързо изхарчва парите и никакви молби не могат да накара английското правителство – вече докосващо фалита – да й изпрати още. Така Астрея, чието истинско име е Афра Бен, се обърна към също толкова невероятна професия за една жена по това време, за да се спаси от затвора заради борчове: писането.
Социалният свят, който позволява на една жена да бъде първо шпионин, а след това и финансово успешен драматург и поет, е един от огромните катаклизми за времето си. Чарлз II идва на власт през 1660 г., след като Англия прекарва 11 години без крал. През този период, известен като Интерегнум, Оливър Кромуел и други ръководят поредица от републикански правителства и насърчават пуританските морални стандарти. Чарлз царува по време на Реставрация на Стюартите, която продължава и при неговия наследник и брат Джеймс II до 1688 г., когато рязко завършва с въоръжен преврат.
Въпреки последвалите политически сътресения – Англия завършва враждата с Холандия през Третата англо-холандска война от 1672 г. и двете страни са пълни с шпиони, които следят за заговори за свалянето на Чарлз – Реставрацията също така е и добър период за либертинизма и забавлението. През 1660 г. театрите отново отварят, след като години наред се държат затворени от Кромуел, и писатели и публика нападат сцената. „Стереотипният образ на комедията през Реставрация беше… остроумна, урбанизирана, лондонска комедия, вероятно съдържаща забранената тема „секс“; форма на комедия, която започна с пристигането на Чарлз II, остроумен, модерен крал, посветен на въпросния секс“, пише Дерек Хюз в The Cambridge Companion to Aphra Behn.
Или както казва преподавателят по литература Джанет Тод в своята биография на Бен: „В дома си в разрушения, мръсен дворец на Уайтхол, Чарлз II сякаш беше домакин на един вечен бал с маски.“
Това е идеалната среда за жена като Афра Бен. Малко знаем със сигурност за ранния й живот – предполага се, че тя е родена през 1640 г., дъщеря на бръснар и акушерка, която кърми децата на по-социално издигнати семейства. Като млада жена, Бен пътува до Суринам, колония с плантации в Южна Америка, която холандците завземат от Англия по време на Втората англо-холандска война. Това пътуване послужи като материал за по-късните й писания, особено „Oroonoko“ – произведение на художествена литература, което понякога се смята за първият роман, който аргументира премахването на робството.
Бен се омъжва в един момент, макар че изглежда съпругът й почива малко след брака им, може би в Голямата чума, която удря Лондон през 1665-66. Вече без съпруг тя продължава своя път в шпионската сфера. Но Афра не е особено подходяща за тази работа и след като напуска Холандия, се обръща към перото, за да си осигури прехрана. И бързо си изгражда име.
През 1670 г. първата пиеса на Бен е продуцирана в Лондон. „The Forc’d Brak“ разказва историята на героиня, на която й е наредено да се омъжи за човек, когото не обича. След поредица от обрати – изневяра, изфабрикувана смърт, няколко битки с меч – всички герои се озовават с хората, които обичат. Тя пише „в развратния режим на Реставрацията“ като често споменава за секса и за мъжкото и женското удоволствие.
Вземете, например, речта, натоварена с мръснишки инсинуации, произнесена от една от жените в „The Forc’d Marriage“: „С голямо удобство, след като стрелата, подпалена с неугасим огън, първо завзе сърцето ми; дълго време тогава момчето можеше да влезе и да извърши малката си победа; и сега той се научи как, и с лекота доминира, и влиза, когато пожелае.“
Такива подобни пасажи с двоен смисъл се срещат в творбите на Бен, а нейните истории за любов и похот са много популярни сред публика през Реставрацията. Бен е на второ място след поета лауреат Джон Драйдън, по брой произведения. Тя дори печели покровителството на херцога на Бъкингам, както и на Джеймс II. Но това не променя факта, че тя е жена в един мъжки свят.
Само да се появи на пазара – да се публикува – по принцип се смята за лошо за една жена. Бен трябва да се бори с общественото схващане, че не е работа на жената да си изкарва парите с писане. В предговора към една от пиесите си тя написва: „Пиесата няма друго нещастие, освен това, че идва от жена: ако беше дело на мъж, макар и най-скучния и немислещ драскач в града, щеше да бъде най-възхитителната пиеса.“
Бен живее само до 1689 г., но нейната работа отваря врати за други женски драматурзи като Катрин Тротър, Мери Фикс и Сузана Центливър. Но в следващите десетилетия, въпреки славата си, Бен е презирана от критици, които намират писането й за твърде мръсно и скандално за една жена. Известността на й продължава и през XIX век и като пример, и като предупреждение. Тя обаче е заклеймена от критиците, а поетът от 18 век Александър Поуп дори я нарича възмутителна заради откровеното си отношение към секса и отношенията между мъжете и жените.
„Сцената колко свободно обикаля Астрея / която леко поставя всички герои в леглото!“ пише Поуп, критикувайки факта, че Бен използва секса, за да илюстрира отношенията между мъжете и жените. По-късно, през 1865 г., един учен казва, че Бен „може да чест за женствеността, но същевременно е и позорът й. Може да е добила слава от своите трудове, но избра да пожъне позор.“
Но в края на 19 век, 200 години след смъртта й, нейният успех отново й спечелва слава – този път от Вирджиния Улф. „Всички жени заедно трябва да оставят цветя върху гробницата на Афра Бен, защото именно тя им спечели правото да изразяват мнението си“, пише Улф в „A Room of One’s Own“. Все повече учени се връщат към нейните творби, виждайки в тях наченките на феминизма. Както отбелязва друг учен, „В своето иронично отношение към женското целомъдрие и мъжката вярност… комедиите й са едно сложно и симпатично разбиране на идеологическите сложности на съществуването на жените в тогавашното общество.“
И макар че името на Бен не е разпознаваемо като това на Шекспир, Чосър или други английски писатели, нейната работа поставя основите на жените, чиито имена са разпознати – като това на Улф.
