Защо всъщност не можем да разпознаем лъжците

Полицията смята, че 17-годишният Марти Танклеф изглежда твърде спокоен, след като открива, че майка му е намушкана до смърт, а баща му е смъртоносно пребит в дома на семейството на Лонг Айлънд. Властите не вярват на твърденията му, че е невинен и той прекарва 17 години в затвора за убийствата.

И все пак в друг случай детективите смятат, че 16-годишният Джефри Дешкович изглежда твърде объркан и твърде нетърпелив да помогне на детективите, след като съученикът му от гимназията е намерен удушен. Полицията решава и за него, че лъже и излежава близо 16 години за престъплението.

Единият човек не е достатъчно разстроен, а другият е твърде разстроен. Как могат двете противоположни чувства да бъдат улики за лъжа?

„Те не са“, казва психологът Мария Хартуиг, изследовател в колежа по наказателно правосъдие Джон Джей в Университета в Ню Йорк. Мъжете, и двамата по-късно оправдани, са жертви на всеобщо заблуждение: че можете да забележите лъжеца по начина, по който изглежда. В различните култури хората вярват, че действия като отклонен поглед, трепване и заекване издават лъжци.

Всъщност изследователите намират малко доказателства в подкрепа на тези убеждения въпреки десетилетия наред търсене. „Един от проблемите, с които се сблъскваме като изследователи на лъжата, е, че всички мислят, че знаят как работи тя“, казва Хартуиг. Подобна самоувереност довежда до сериозни съдебни грешки, както Танклеф и Дешкович знаят твърде добре. „Грешките в разпознаването на лъжи са скъпи за обществото и хората, пострадали от грешните преценки“, казва още Хартвиг. „Залогът може да е наистина голям.“

Психолозите отдавна знаят колко трудно е да се забележи лъжата. През 2003 г. психологът Бела ДеПауло, която сега работи за Калифорнийския университет в Санта Барбара, и нейните колеги минават през научната литература и събират 116 експеримента, които сравняват поведението на хората, когато лъжат и когато казват истината. Проучванията изтъкват 102 възможни невербални сигнала, включително отклонен поглед, мигане, по-силно говорене, вдигане на рамене, смяна на позата и движения на главата, ръцете или краката. Нито един от тях не определя надеждни показатели за лъжа, макар че няколко са слабо свързани с лъгане, като разширени зеници и мъничко повишаване – неосезаемо за човешкото ухо – във тембъра на гласа.

Три години по-късно ДеПауло и психологът Чарлз Бонд от Тексаския християнски университет прегледат 206 проучвания, в които общо 24 483 наблюдатели преценяват достоверността на 6651 съобщения от 4435 лица. Нито експертите от правоприлагащите органи, нито студентите доброволци успяват да определят верните от неверните твърдения по-добре от 54% от случаите – малко над случайния шанс. При отделни експерименти точността варира от 31 до 73%, като по-малките изследвания варират по-широко. „Въздействието на късмета е очевидно в малките проучвания“, казва Бонд. „При проучвания в по-голям размер късметът се избледнява.“

Този ефект предполага, че по-голямата точност, отчетена в някои от експериментите, може просто да се свежда до случайност, казва психологът и анализатор на приложни данни Тимъти Люк от университета в Гьотеборг, Швеция. „Ако досега не сме открили конкретни данни“, казва още той, „вероятно е защото те не съществуват.“

Полицейските експерти обаче често изтъкват различен аргумент: че експериментите не са достатъчно реалистични. В края на краищата, казват те, доброволци – предимно студенти – инструктирани да лъжат или да казват истината в лабораториите по психология, не са изправени пред същите последици като заподозрените в престъпления в стаята за разпит или на свидетелския стол. „Виновните“ се рискуват нищо“, казва Джоузеф Бъкли, президент на Джон Е. Рийд и съдружници, който всяка година обучават хиляди служители на правоприлагащите органи да разкриват лъжи, основани на поведение. „Това не е истинска ситуация с последствия.“

Саманта Ман, психолог от Университета в Портсмут, Великобритания, смята, че подобна полицейска критика има смисъл, когато преди 20 години е привлечена от изследванията на лъжата. За да се задълбочат в проблема, тя и колегата й Алдерт Врий първо гледат часове видеозаписи на полицейски разпити на осъден сериен убиец и избират три сигурни истини и три сигурни лъжи. След това Ман моли 65 английски полицаи да разгледат шестте изявления и да преценят кои са верните и кои неверни. Тъй като интервютата са на холандски, служителите преценяваха изцяло въз основа на невербалните сигнали.

Служителите са правилни в 64% от времето – по-добре от случайно, но все пак не са много точни, казва тя. И най-зле представилите се полицаи са тези, които казват, че разчитат на невербални стереотипи като „лъжците отклоняват поглед“ или „лъжците си играят с ръцете“. Всъщност убиецът гледа в очите и не си играе, докато лъже. „Този ​​човек очевидно е много нервен, без съмнение“, казва Ман, „но контролира поведението си, за да противодейства именно на тези стереотипи.“

В по-късно проучване, също от Ман и Врий, 52 холандски полицаи се справят по подобен начин в разграничаването не верните и неверните показания, дадени от членове на семейството, които са убили свои роднини, но го отричат по време на телевизионни пресконференции. Забележително е, че полицаите, които се представят най-зле, са тези, които смятат, че по-емоционалните прояви са истински. Но какво означава това? „Ако съпруг убие жена си, той може да бъде разстроен по всякакви причини – като угризения на съвестта или защото е заловен“, казва Ман. „Невербалното поведение е толкова хаотичен признак. Ако се съсредоточите върху него, ще се заблудите.“

Потвърждавайки тези резултати в по-голям мащаб години по-късно, Хартуиг ​​и Бонд преглеждат изследвания, сравняващи способностите на хората да откриват лъжи, изречени при високи и ниски последствия. Те не откриват доказателства, че хората са по-добри в откриването на лъжи, изречени от престъпници или погрешно обвинени заподозрени в полицейските разследвания, отколкото тези, казани от доброволци в лаборатория.

От серийните убийци до студентите в лабораторните експерименти, всички лъжи са изречени. В проучване, публикувано през 2019 г., Ман изследва невербалната лъжа, например когато някой се опитва да прикрие незаконна дейност ( като атентатор или контрабандист на летище). Тя набра 52 доброволци от университета и моли половината от тях да транспортират лаптоп, за който се твърди, че съдържа важни снимки, на ферибот между два града. На доброволците е казано да се опитат да се влеят в тълпата и да не изглеждат „подозрителни“, защото хората ще се опитват да ги идентифицират. Другата половина от групата получава редовен мобилен телефон, който да транспортира, без инструкции да прикрива на това, което прави.

Когато Ман показва видеоклипове от пътуването с ферибота на 104 други доброволци и ги моли да посочат „контрабандистите“, наблюдателите не се справят по-добре, отколкото избират хора случайно. В интервюта след това „контрабандистите“ казват, че са нервни, но съзнателно се опитват да действат нормално и да контролират нервите си с тактики като слушане на музика или използване на телефоните си.