Убийства по високите етажи на Тибет
Малко сгради вдъхновяват страхопочитание по начина, по който прави двореца Потала. Разположена високо на голямо тибетско плато, на фона на хималаите, огромната сграда се издига на 120 метра от планина в средата на Лхаса. Дворецът е едновременно архитектурно поразителен и исторически значим. До китайската окупация през 1951 г. той е дом на 14-ия Далай Лама, за който се смята, че е превъплъщение на дълга редица религиозни водачи, датиращи още от края на 14 век.
За будистите Поталата е свято място, но дори и за посетителите на тибетската столица едва ли е мястото, където човек би могъл да очаква интриги и корупция. И все пак през първата половина на 19 век дворецът е сцена на една мрачна битка за политическо върховенство, водено между монаси, тибетски благородници и китайски управители. Повечето историци и много тибетци смятат, че най-изтъкнатите жертви на тази борба са четирима последователни Далай Лами, от деветия до дванадесетия – всички, загинали при необичайни обстоятелства като нито един от тях доживява 21-годишна възраст.
Входът в Лхаса, 1910 г.
Началото на 19 век е слабо документиран период в историята на Тибет. Това, което може да се каже, е, че тези мрачни дни започват със смъртта на осмия Далай Лама през 1804 г. Джамфел Гяцо е въведен на престола през 1762 г. и подобно на трима от четиримата негови непосредствени предшественици, живее дълъг живот според стандартите на онова време, което донася стабилност на страната му. Но към момента на неговата смърт бъдещето на Тибет не изглежда благоприятно. Цянлун, последният велик владетел от китайската династия Цин, абдикира през 1796 г., оставяйки империята си на наследниците, които проявяват по-малък интерес към регион, в който Китай е доминирал в продължение на половин век. Упадъкът на Цин има две последици: губернаторите, изпратени от Пекин, за да управляват в Лхаса, откриват, че имат свобода да се намесват, както пожелаят, а тибетското благородство, което си сътрудничи с Цин, усеща възможността да възстанови влиянието и властта, които е загубило след 1750 г. по-лесно. За благородството на Тибет един Далай Лама, който слуша губернаторите, най-вероятно е самозван и напълно заслужава смърт.
Добавете към тази токсична среда и поредица от невръстни Далай Лами, поставени под грижата на амбициозни регенти от група съперничащи си манастири, и е лесно да се види, че много хора може да я предпочетат, ако не се появи възрастен и широко почитан Лама от Поталата, който да се захване здраво със страната. Всъщност основната трудност при тълкуването на убийствената политика от този период е, че историята звучи твърде много като роман на Агата Кристи.
Самият дворец има изключително подходяща обстановка за мистерии и убийства. Като начало той е древен – строителството му започва още през 647 г., по времето на най-големия ранен владетел на Тибет, Сонгцен Гампо, точно когато средновековната Тибетска империя започва да се очертава като истински съперник на Китай под династията Тан. По-голямата част от структурата, която познаваме днес, датира от хиляда години по-късно и Потала не принадлежи към нито един период, а комплексът все още се разширява и през 30-те години. Той е съставен от два двореца: Белият, който е седалище на правителството до 1950 г., и Червеният, където са разположени ступите – гробници – над осем Далай Лами. Общо двете сгради съдържат 1000 стаи, 200 000 статуи и безкрайни коридори, достатъчно, за да поберат цели армии.
Първите западняци, получили достъп до комплексите, научават, че само няколко от многото зали на Потала са украсени, добре осветени и почистени. Пърсевал Ландън, кореспондент на London Times, който идва в Лхаса през 1904 г. с британските сили, водени от Франсис Юнхусбанд, и вижда Поталата, както трябва да е бил век по-рано, е горчиво разочарован от интериора – което, пише той, е осветени единствено от тлеещи свещи от яково масло и е неразличим от интериора на редица други големи тибетски манастири… Тук-там в някой параклис гори мрачна свещ пред някое опетнено и мръсно изображение. Килиите, където монасите спят, са студени, голи и мръсни…
Холандският писател Арди Верхаген скицира още от картинката. Осмият Далай Лама, посочва той, макар и дълголетен (1758-1804 г.), никога не проявява голям интерес към социалните събитията по това време и много преди края на неговото царуване политическата власт в Тибет е ръководена от регенти, изтеглени от редиците на други високи Лами в манастирите около столицата. Към 70-те години на 18 век, пише Верхаген, тези мъже „придобиват вкус към властта и злоупотребяват с правомощията си, за да развиват собствените си интереси“. Ситуацията се влошава от смъртта на Лобсанг Палдън Йеше през 1780 г., влиятелния Панчен Лама, който е на второ място в йерархията на Буддизма на Жълтата Шапка и по силата на службата си изиграва ключова роля в идентифицирането на нови въплъщения на Далай Лама. Неговите наследници – само двама през целия следващ век – са много по-малко силни и не правят много, за да оспорят авторитета на амбаните.
