Телесните особености на най-популярните хора от Викторианската епоха

Какво e да си хубава жена без предни зъби през 50-те години на 19 век? Или да те измъчва мигрена в дните преди да има болкоуспокояващи? Как реагират викторианските ни предци, когато адвокат на средна възраст отново се появи в офиса след кратка почивка, но има наченки на брада?

В твърде много случаи никога няма да разберем. Историческите книги традиционно насочват цялото си внимание към литературните дарби на своите субекти, техните подвизи в битките или мрачните им любовни връзки. Но пренебрегват въпроса как тези хора изглеждат, как се движат, как миришат или звучат. До края на дори най-подробната житейска история можем да не разберем дали очите на нашия герой (или злодей) са зелени или сини, или дали са използвали дясната или лявата си ръка. Телата им са заличени от делата им.

През 19 век, заради характера на медицината и начина на живот тялото на човек може да има значително въздействие върху здравето му, репутацията, кариерата и дори състоянието на ума му. Това важи и за най-известните хора от този период.

Мустаците и брадата на Чарлз Дарвин

През 1866 г. Чарлз Дарвин, който прекарва последните няколко години в провинцията, грижейки се за лошото си здраве, се появява на соарето на Кралското общество (нещо, което рядко прави). Вече световно известен като автор на „Произходът на видовете“, Дарвин с почуда открива, че никой в ​​това изявено общество от учени няма представа кой е той. Всъщност се налага да се представя с името си дори на стари приятели – смущение за такъв срамежлив човек.

Проблемът е, че последния път, в който някой го е виждал на публично място, Дарвин е гладко избръснат, най-много с мустак. Сега обаче той има гъста сива брада, която покрива познатите му пухкави черти и го превръща в стар мъдрец.

Дарвин твърди, че пуска брада заради съпругата си, Ема, която смята, че така може да се облекчи хроничната му екзема. Други писатели и интелектуалци също се присъединяват към модата с тежкото окосмяване по лицето, за да скрият черти, с които не се гордеят. Поетът Тенисън, например, се смущава от фалшивите си зъби, докато Чарлз Дикенс прикрива слабата си брадичка. Американският поет Хенри Уадсуърт Лонгфелоу иска да скрие белезите, които получава, когато се опитва да спаси жена си от пожар, а писателят Едуард Лир е убеден, че изглежда ужасно и просто иска да скрие лицето си.

Голямата дясна ръка на Джордж Елиът

Един ден през 40-те години на 19 век млада жена разговаря със своя съсед във вила в покрайнините на Ковънтри. В един момент от разговора 20-годишната Мери Ан Евънс протяга дясната си ръка, за да демонстрира колко по-голяма е тя от лявата. Причината, обяснява тя с гордост, е, че прекарwa тийнейджърските си години, правейки масло и сирене във фермата на баща си. Целият този процес развива мускулите на дясната й ръка, така че тя трайно става по-голяма.

Тази историята щеше да изчезне, ако не беше фактът, че Мери Ан Еванс става една от най-известните жени на 19 век. Под псевдонима „Джордж Елиът“, тя написва класически романи като „Сайлъс Марнър“, „Мидълмарч“ и „Адам Бийд“, последният от които разказва историята на злощастната Хети, хубава работничка в мандра със загрубели от производството на масло ръце, която е съблазнена от млад кавалер. Романът предизвика сензация.

Липсващият пръст на Уилям Гладстон

В епоха без антибиотици и с много елементарна хирургия, много викторианци живеят с леки увреждания. През 1842 г. политикът Уилям Гладстон чупи показалеца на лявата си ръка по време на стрелба в северен Уелс. Връщайки се у дома, пръстът на младия мъж е ампутиран от д-р Харисън от Честър. Така през останалата част от дългия си обществен живот, който включва четири служби като министър-председател, Гладстоун е задължен да носи черна ръкавица или протеза, на мястото на липсващия му показалец.

Викторианската ера обаче изискваше нейните Велики мъже да изглеждат като герои. От политиците може вече да не се изисква да водят войските на страната в битка, но всяка телесна слабост предполага уязвимост, която праща цялата нация в тревога за здравето на лидера й. По тази причина водещите илюстратори и фотографи по това време имат джентълменско споразумение, че няма да показват липсващия пръст на г-н Гладстоун.

Дори политическите карикатуристи от епохата се съгласяват да не обръщат внимание на неговото увреждане. „Ние никога не целим да събираме публичност от деформациите на нашите субекти“, заявява карикатуристът Хари Фернис по отношение на липсвата на министър-председателя.