Странната история на ксенотрансплантациите
Ксенотрансплантацията – трансплантацията на части от нечовешки тела на хора – наскоро излезе на преден план в биомедицинската наука. През последните две години в тази някога затънтена област на хирургията бяха постигнати няколко важни етапа, включително трансплантацията на генетично модифицирани свински сърца и бъбреци на пациенти в мозъчна смърт.
Колкото и новаторски да са тези постижения, ксенотрансплантацията има любопитна и дълга история – с множество съмнителни от етична гледна точка моменти.
Някои от първите неясно колко научни опити започват още през XVII в. с работата на френския лекар Жан-Батист Денис, който е пионер в кръвопреливането. При първия документиран опит за кръвопреливане той влива кръв от овца в 15-годишно момче, което страда от хронична треска. Според разказите на самия Денис, момчето се е възстановило „поразително“ и бързо е придобило „ясен и щастлив вид“. Дългосрочното му възстановяване остава загадка.
Не е изненадващо обаче, че не всички тези експерименти са били успешни. Ксенотрансфузиите са забранени във Франция около 1670 г. след смъртта на един от пациентите на Жан-Батист.
Векове по-късно учените започват да се занимават с междувидови присаждания на тъкани и органи, а не само на кръв. Един от смелите пионери на този груб предшественик на ксенотрансплантацията е Серж Воронов, руски учен, който работи в Париж в началото на XX век.
Неговият „pièce de résistance“ е трансплантирането на парчета от тестиси на шимпанзета в тестисите на възрастни мъже, които са загубили „желанието си за живот“. Съобщава се, че е извършил „значителен брой“ от тези операции и е спечелил цяло състояние, въпреки че това процедурата е абсолютна глупост.
Един от пациентите на Воронов е австралийският фармацевт д-р Хенри Лейтън-Джоунс, по-известен като „Маймуната Джоунс“, на когото през 1929 г. в Париж е присаден тестис от маймуна. Доволен от резултатите, той се завръща у дома в Австралия и продължава практиката на Воронов, като сам извършва множество подобни операции.
През 60-те години на миналия век идеята за използване на нечовекоподобни примати като донори завладява въображението на д-р Кийт Ремтсма, американски учен, който прекарва голяма част от кариерата си в университета Тулейн в Луизиана. Въпреки че по това време са разработени трансплантации на бъбреци, броят им е изключително ограничен поради липсата на органи от починали хора.
За да се справи с този проблем, Ремтсма проучва възможността да използва бъбреци от най-близките ни живи роднини – шимпанзетата. Между 1963 г. и 1964 г. най-малко 13 пациенти са получили двойна бъбречна трансплантация от такива органи.
Повечето от тези трансплантации се провалят поради отхвърляне или инфекции, като пациентите умират в рамките на 8 седмици. Забележително е обаче, че в няколко случая има макар и ограничен, но все пак успех. Един от пациентите на Ремтсма живее 9 месеца и дори успява да се върне на работа като учител, привидно в добро здраве.
Един ден обаче тя внезапно припадна и почива. Бъбрекът на шимпанзето се оказал здрав и не е имало отхвърляне, което накарало лекарите да заключат, че тя просто е починала от остро електролитно нарушение.
Има и многобройни опити за трансплантация на сърца от примати на хора. Един от най-известните опити е извършен от д-р Леонард Бейли, който през 1984 г. трансплантира сърце от павиан на бебе с името Фей.
Момиченцето е родено преждевременно и страда от синдром на хипопластичното ляво сърце – критичен дефект, който изисква спешна операция. Тъй като не е имало налични донорски сърца, Бейли съставя отчаян план: отива в изследователската лаборатория на болницата и изважда сърцето на анестезиран павиан, връща се на горния етаж и го имплантира в гърдите на момиченцето.
Първоначално изглеждало, че всичко е наред, тъй като сърцето с големина на орех започнало да бие. Въпреки това бебето Фей починало 20 дни по-късно поради остро отхвърляне.
Случаят придобива широка известност и предизвиква полемика в медиите. Ако в операцията има нещо хубаво, то е, че повишава осведомеността за належащата нужда от повече човешки органи за бебета, които се нуждаят от трансплантация.
Дори и днес ксенотрансплантацията може да повдигне вежди сред обществеността, а биоетиците все още се борят с моралните съображения, свързани с тази практика. Струва си обаче да се подчертае, че тези исторически примери за междувидова трансплантация са на светлинни години от ксенотрансплантациите през 2020 г., които са се възползвали от десетилетията напредък в хирургията и биомедицинската наука.
Каквато и да е вашата позиция по въпроса, факт е, че има отчаян недостиг на донори на органи, който буквално убива стотици хора всяка година. Въпреки че все още има много работа за вършене, ксенотрансплантацията има потенциала да реши този проблем и да спаси човешки животи.
