Състоянието, в което умираме от апатия
Колкото и ненаучно да звучи, „give-up-itis“ е реален термин, които се използва за описване на един документиран от медицината, но слабо разбран феномен, при който човек, загубил волята си за живот, всъщност наистина умира, въпреки че няма очевидна физиологична причина. Състоянието е описано за първи път при американски и южнокорейски войници, които загиват в плен в лагери за военнопленници по време на Корейската война, а по-късно е приложено и към военнопленниците от войната във Виетнам и оцелелите от корабокрушение, а в ретроспекция е идентифицирано като често срещано явление в нацистки концентрационни лагери въз основа на спомените на оцелелите.
Общата нишка на случаите на give-up-itis е, че се появява по време на психологически травматична ситуация, която се усеща като неизбежна. Страдащият реагира на тези привидно безнадеждни условия с все по-голяма апатия; отдръпвайки се от живота около него до такава степен, че в крайна сметка излиза изцяло от материята на живота.
Миналите наблюдения обаче показват, че смъртта в такива случаи не е неизбежна. Хората са се възстановявали от състояния, идентични с това, предшестващи смъртта, след като някой или нещо ги е накарало да се ангажират отново с реалността.
След проучване на много исторически и съвременни сведения, изследователят от Университета в Портсмут д-р Джон Лийч стига до заключението, че състоянието може да е по-разпространено, отколкото се смята досега: очевидни случаи на това са били отбелязвани още през 17 век, а скорошни сведения за смъртта на възрастни хора и болнични пациенти също носят характерните черти на състоянието. Надявайки се да усъвършенстваме разбирането си за тази объркваща ситуация и следователно способността ни да я избегнем, Лийч се заема да предостави първото по рода си описание на неговите клинични симптоми. Статията му, публикувана в момента в Medical Hypotheses, дефинира модел на пет фази, които следва систоянието, и – както подсказва името на сайта – прави хипотеза за мозъчната дейност, която е в основата му.
„Психогенната смърт е реална. Това не е самоубийство, не е свързано с депресия, а е просто акт на отказ от живота, при който се умира обикновено в рамките на дни, и е съвсем реално състояние, често свързано с тежка травма“, каза Лийч в изявление, в което се обяснява още, че хората с това състояние смятат, че смъртта е най-добрият възможен механизъм за справяне с непоносимия стрес в тяхната ситуация.
Първата фаза, социалното оттегляне, е честа при лица, които страдат от значителна травма, но при give-up-itis, това оттегляне, ако не му се обърне внимание, може да премине към следващата фаза: апатия. Лийч се осланя на историите на оцелелите, за да опише този тип апатия като деморализираща меланхолия, различна от гняв, тъга или чувство на неудовлетвореност, в която човек се усеща като „затворен в дълбока инерция“. В този момент индивидът често спира и да поддържа хигиена. На третия етап – абулия (безволие) – апатията се засилва и човек вече няма желание да изпълнява никакви ежедневни задачи; той често спират да говори и да се храни.
„Интересно нещо на абулията е, че човек изглежда сякаш умът или съзнанието му са празни, лишени от съдържание. Хората на този етап, които са се възстановили, го описват като все едно умът ти е от каша или лишен от всякаква мисъл. При абулията умът е в режим на пасивно чакане, при който човек просто е загубил способността си за стремеж към целенасочено поведение.“
Етап четвърти, психическа акинезия (липса или загуба на способността за активни движения), се характеризира със загуба на реакция към физически стимули, дори интензивна болка. И накрая, ако не се осъществи някаква медицинска (или друга полезна) намеса, страдащите от give-up-itis преминават към петата фаза: смърт.
В този момент Лийч каза, „болният може да лежи в собствените си екскременти и нищо – нито предупреждение, нито побой, нито молба – не може да ги накара да поискат отново да живеят“.
Лийч вярва, че промените в няколко свързани мозъчни области, наричани общо предната сингуларна верига (ACC), може да са отговорни за патологията на състоянието. ACC участва в мотивацията и инициирането на целенасочено поведение, а нарушаването на допаминовата сигнализация в тези региони причинява подобно апатично поведение.
