Расовата война в Чикаго доказва, че САЩ не е научила нищо
Историята е обречена да се повтаря, както успяхме да забележим именно тази година. Преди повече от 100 години сме станали свидетели на една от най-зловещите епидемии в историята известна още като „Испански грип“. Горе-долу по същото време се случва и следващото забележително повторение – расовата война в Чикаго. Събитието се случва в началото на 1919 г. и много бързо се превръща в обект на изследвания, които ще се разглеждат през следващите 3 години.
През юли 1919 г. повечето жители на Чикаго търсят прохлада в специално създадените плажове около езерото Мичиган. Расовото разделение изисква белите жители да се разположат на плажовете около 29-та улица, докато афроамериканците заемат 25-та улица. С толкова ясни правила е повече от нормално да не се очакват някакви сблъсъци, но дори в природата можем да видим как някой атом се отклонява в следствие на външни фактори. И така на 27 юли ставаме свидетели на точно това – 17-годишният Юджийн Уилямс е успял да премине границата, докато плувал с приятели и се озовал във „вражески води“.
И веднъж щом навлязал в грешната територия, Юджийн бил посрещнат с камъни от обитателите. Изплашен от факта, че покрай псувните летят и много тежки предмети, младежът се опитал да избяга, но за съжаление един от снарядите го удря в главата, момчето се зашеметява и потъва. Според съдебния лекар, травмата не е била толкова тежка, но количеството хвърлени предмети не позволявало да излезе и да поеме въздух. На плажа така или иначе се стига до намесата на полицията и когато посетителите от плажа на 25-та улица заявяват, че е време да се направят арести, но полицията не е на същото мнение.
И за капак на всичко, вместо да има някакво правосъдие, полицаите решават да арестуват един от цветнокожите протестиращи. Това е онази прекрасна искра, която с години е търсила пътя към взривоопасната течност. Статистиката показва, че за периода от 1910-1920 г. популацията на афроамериканци се е повишила от 44 103 души до 109 504 човека или близо 148%. Повечето са пристигнали в града в опит да открият по-добре заплатени професии и да избягат от насилието на южните щати.
Междувременно в Чикаго повишаването на бялата популация е едва 21% и повечето са европейски имигранти. Когато САЩ влиза в Първата Световна война, повечето индустриални работни позиции са дадени на цветнокожи, защото някой все пак трябва да продължи производството на страната. Търсенето на хора се повишава рязко и дори след войната продължава да се увеличава. Със завръщането на ветераните, ситуацията не става по-розова, отношението между расите се влошава и много скоро именно вторите трябва да си търсят нова работа.
Междувременно Чикаго преживява нова строителна революция, защото се оказва, че няма как да се настанят 80 000 души на места, създадени за едва 50 000 души. Създава се нов квартал „Черен колан“ в южната част на града и около 90% от афроамериканците продължават да живеят там. Огромната маса обаче не може да бъде спряна, след като подобна несправедливост се случва в града. Повече от 2800 униформени са изпратени да потушат протестите. В първите няколко часа има регистрирани 27 случая на полицейско насилие, както и още 4 смъртни случая, след като се стига до престрелки. Само двама полицая са оставени да пазят горните квартали.
В следващите няколко дни жителите на Чикаго стават свидетели на редица случаи, в които бели граждани вадят от колите цветнокожи и ги пребиват. Около 4 човека умират при този вид саморазправа, докато още 30 са тежко ранени. По време на атаките умира и един полицай. В „Черния колан“, ситуацията изобщо не е по-розова, след няколко дена насилието ескалира до степен, в която обирите, хвърлянето на бензинови бомби и нападенията са се превърнали в нещо напълно нормално.
Полицията няма толкова ресурс, за да се справи с бунтуващата се популация, което ги принуждава да започнат да търсят услугите на расистите. Тяхната мисия е да започнат да чертаят много добра и точна линия на расово разделение в града – една мислена граница, която ще се защитава с цената на кръв. По улица Халстед минават тълпи и камиони, които заявяват, че са тук, за да хванат негрите. Други жители използвали личните си автомобили и минавали да стрелят по живущите в черния квартал на Чикаго.
Повечето хора обаче решили, че няма да се предадат толкова лесно на страха. По време на протеста и престрелките, всички излизали на верандите си, за да докажат, че не се страхуват от огъня и насилието. Когато повечето жители от „Черния колан“ звънят за помощ от полицията, обикновено нападенията и влизането с взлом остават като престъпления без никакви доказателства. На 28 юли полицията официално заявява, че не може да се справи с безредиците.
Губернатор Франк Лоудън автоматично нарежда на щатската жандармерия да се мобилизира. До късните часове на сряда те влизат в града след близо 13 кървави дни. Статистиката не е особено приятна, 23 убити негри, 15 убити бели и около 537 човека с тежки наранявания. Според някои анализатори всички проблеми започват от жестоките предрасъдъци и расовото разделение. Интересен факт е, че в полицията започват да работят и тъмнокожи офицери, но въпреки това никой не им се доверява. Освен това, наличието на предрасъдъци не гарантира наличието на расизъм между двете страни.
Проблемът е, че след този инцидент започва да се забелязва именно това – все повече патрули се фокусират в кварталите, където присъстват афроамериканци. Експертите обаче остават категорични, бунтовете са резултат от двете най-лоши страни на воюващите страни. Надеждата, която преди 100 години се прокрадва е, че чрез размяна на сили, всички биха били съгласни да осъзнаят, че вместо насилие, отговорът би дошъл от общопризнатите правила и взаимното уважение.
Това са единствените условия, защото жителите на един град са принудени да осъзнаят една друга истина – повечето хора няма къде да отидат и на следващия ден отново ще бъдат рамо до рамо във всекидневния си живот. На финалът са осъдени 12 души – 6 бели и 6 цветнокожи. Разследването отнема повече от 3 години и повече от 828 страници разследване.
Изумителен е фактът, че 100 години са напълно достатъчни, за да се повторят същите събития и да докажат една ултимативна истина – САЩ не е научила абсолютно нищо за 100 години. От друга страна е цинично да достигаме до този момент, в който страната с най-много организации за защита на най-различни права да демонстрира своята загриженост и да заявява, че се бори за мир, докато не може да реши проблемите в собствената си страна.
P.S.: На заглавната снимка виждате афроамериканец, който доброволно напуска града, докато полицаите пазят имуществото му.
