Наистина ли Викторианският период е бил толкова мизерен

Свикнали сме образите на викторианския живот да са силно мрачни: бедни деца, които работят дълги часове във фабрики и мини, управлявани от жестоки хора; талази от смог над пренаселените градове; кръвожадни престъпници, които дебнат в сенките. На черно-белите снимки от периода хората както от високите, така и от низшите класи неизменно не се усмихват – би трябвало да са нещастни, нали?

Има известна истина в това твърдение. Но наистина ли животът е чак толкова нещастен? Вярват ли работещите бедни, че живеят в изключително тежки времена? Социалните историци се опитват усилено да чуят гласа на хората отдолу и така разкриват нови доказателства за истинския облик на живота им. По този начин те оспорват най-мрачните изображения на градската викторианска епоха…

Дали мелниците наистина са толкова тъмни и сатанински?
Работниците се трудят в опасни фабрики и мини, но условията се подобряват значително. През викторианския период работните места често са мрачни и управлявани от безмилостни хора, в които служителите – включително малки деца – са принудени да работят дълги часове, често на лоша светлина и с опасни машини. Това е картина, създадена от романи като Дикенс „Тежки времена“; от правителствени изследвания, като например на Комисията по мините на лорд Ашли от 1842 г., която разкрива жестоки физически и морални условия; и от скандали в реални фабрики през целия век. Но дали картината е точна? Не изцяло.

Индустриализацията в началото на 19 век довежда до намаляване на заплатите и до увеличаване на заетостта на жените и децата, особено тези на много млада възраст, в производствения сектор. Работата във фабриките и мини със сигурност може да бъде опасна. През 1879 г. един депутат посещава текстилна фабрика в Брадфорд в края на 30-те години и разказва за 80 осакатени и деформирани деца, събрани за проверката му в двора: „Никаква акробатика на езика не може да опише жестокостите и деградации на човешката форма. Те стояха или клякаха пред мен във всички форми на буквите на азбуката.“

От 30-те години на 19 век насам обаче е въведено законодателство за ограничаване на детския и (в някои случаи) женския труд, за подобряване на условията и за регулиране на работното време. Реформите са ограничени, но често от реалностите на живота на работническата класа. Вземете, например, детския труд. Макар и да обижда нашата чувствителност през 21 век, не е непременно социално вредно – в края на краищата заплатите, които децата носят, могат да повишат жизнения стандарт на цялото семейство. Алтернативата – обучение в училище – струва пари и рядко подобрява бъдещите перспективи на детето. Поне по онова време.

Пътят за излизане от бедността
Не всички бедни са осъдени на адски условия. Един от най-трайните образи на викторианския период е изцяло измислен: болезнено гладният Оливър Туист, който моли тиранина г-н Бъмбъл (на рисунката), за каша. Чарлз Дикенс пише романа си след Новия закон за бедните от 1834 г. – законодателство, което има за цел да намали държавните разходи за социално подпомагане като възпира бедните да търсят помощи. Местните държавни служители са натоварени да изпратят нуждаещите се някъде да се трудят. Тези, които могат да работят, са подложени на тежък труд, а тези, които не могат, са обгрижвани по минималния стандарт. Така всички са подложени на суров дисциплинарен режим.

Но колко полезни са тези пейзажи за разбирането на бедността във Викторианска Великобритания? Те със сигурност имат своите граници. Написан между 1837 и 1839 г., „Оливър Туист“ може в най-добрия случай да ни разкрие условията само в до-викторианските фабрики, а Новият закон за бедните на практика не е толкова суров, колкото се предполага – затова кампаниите срещу него замират доста бързо.

Войната с мръсотията
Урбанизацията и индустриализацията влошават условията на живот за жителите на града. Новите индустрии изпомпваха мръсотия във въздуха и водата. Разширяващите се популации увеличават натиска върху съществуващата канализация. Пренаселените квартали стават гета. Най-известните – Сейнт Джайлс, Олд Никол и Остров Джейкъб (на рисунката) в Лондон, Ейнджъл Медоу в Манчестър – са увековечени от художници, журналисти и писатели.

Необходимостта от решаване на подобни проблеми е разпозната още в началото на викторианския период. Освен друго, към разследванията на реформатора Едуин Чадуик трябва да се добавят и протестации от жители на приземни етажи и мазета, заливани от преливането на канализацията по време на проливни дъжд. Живеещите в близост до градските гробища ежедневно стават свидетели на неотдавна погребени тела, които са разравяни при същите дъждове.

Подобренията обаче идват бързо. От 40-те години на 19 век, нови системи за отводняване и други амбициозни проекти започват да премахват отпадъците и да почистват водоснабдяването. Чистачи премахват мръсотията по улиците. Новите закони налагат разпоредби за строителството на жилища за борба със запълването на бедните квартали. Някои градове изграждат обществени удобства – до 1875 г. в Глазгоу има 198 писоари.

Забележително е, че 80-90% от населението не живее в бедните квартали, а много семейства от работническата класа, особено в по-късния викториански период, не живеят в пренаселени условия. И това, което сериозно се нуждае от преоценка, е количеството мръсотия. Според съвременните стандарти жителите на бедните квартали не са много мръсни. Доказателства дебнат в изображенията на бедния квартал. Един известен офорт на Гюстав Доре показва простори с пране в дворовете на жилищни кооперации.