Македонски преглед на печата от 1879 г. и други вълнуващи теми на повече от век

Историята не може да бъде забравена или пренаписана, тя може само да се скрива и заменя с онази, която до голяма степен изкривява фактите, а на тяхно място добавя красиви лъжи, зашити с копринен конец, под които истината може да прозира. Изминали са 142 години от Берлинския договор и даването на свежа глътка въздух на Балканския полуостров. Въпреки успешните военни действия, можем да забележим, че територии като Македония, Източна Тракия и Западна Тракия остават изцяло под влиянието на Османската империя.

Старата власт прави всичко възможно, за да потисне и да стовари гнева си, гарантирайки по-дълго запазване на териториите. Макар и някои територии да не са освободени, можем да забележим, че нищо не се променя в останалите области, сред които е именно и Македония. Там свободата е изгубена, а самата област скоро ще се превърне в експериментална площадка, както за турци, така и за гърци и сърби. Свободата ще е последното, за което човек може да говори, както е написано и споделено през 1879 г. във в-к „Марица“.

Ето няколко интересни мнения за този период, когато неприличните жестове не се показваха, единствените чувства, които човек може да открие между границите, това бяха само симпатията и тъгата за извършването на геноцид, който попълва криминалните хроники, но не дава никакъв друг резултат. На 9 декември във въпросния вестник се публикува следното мнение:

„Злочестната наша родина Македония, която е била украсена със синове-юнаци, с мъжествени сърца, в които е врял военен дух и геройски чела, на които се изобразявало тяхното исполинско минало, днес представлява един твърд трагичен театър, в който се проявяват най-противоестествените начала: деспотизъм, убийства, гнусни насилства, злоупотреби, грабеж и други.

Днес македонецът, който под силното влияние на Турския деспотизъм е чудесно преобразуван, съвсем не прилича на първобитния и е лишен от всичките едновремешни свойства: несносното владичество до толкова е повлияло над нравствеността му, защото е отчужден от естествения си героизъм, той е изпаднал в най-подло малодушие.

Чуе ли, види ли зад или пред себе си да минава гол турчин, настръхва от страх, за да не го сполети зло; потропа ли му се крак – да го заплаши – дрипавият мюсюлмански циганин, той замръзва, а след това и лукавия грък и черния куцовлах заклатят ли му глава, злочесто счита себе си за най-нещастен: въображението му скита по тъмните ъгли, където е киснал много време и си е губил златното време – сънят му сън ли е, работата му работа ли е, нека кажат онези, които са имали злочестието да изпитат нещо подобно. Този панически страх да ли се оправдава или не, трябва да се знае.

Да има право да настръхва от минаването покрай голия турчин, да замръзва от потропването на дрипавия мюсюлмаски цигани и денонощно да се безпокои от Гръцко-Влашкото заканване, защото всички показани случаи си имат неоспоримо фактически доказателства: голият турчин като паразитно животно, всякога се храни и пои от потта му; окапалия циганин със свойствените си ниски качества, с които навсякъде се е отличавал, постоянно се облича и топли със сиромашките му дрехи, а лукавия грък и черен куцовлах, заклетите негови врагове, които неуморо са пропагандирали и пропагандират между народа му, честити със своето влияние в правителствените кръгове, придобито с най-противохристиянски работи, са в състояние с едно показание пред политическата власт крайно да опропастят.

За нищо и никакво тия, като видят, че някой си българин, по недопускане на обстоятелствата, които е гнил в тинята на гръцизма и се е придържал в езика, чужд за него, поиска да се върне към своя майчин, отиват при властта и тръбят най-упорито гнусни и нечувани лъжи. Не след дълго гледат своя успех на труда си: клетникът на часа се прибира и затваря в съответното място и гние с месеци. Ако читателят се чуди каква е неговата присъда и наказание, обяснението е, че същият искал да стане близък с другите си братя тракийци и мизийци, понеже самата му любов към българския език го показвала ясно.

„Нека някой си отвори устата за български език и българско учение!“.

Има и още нещо, което влияе и то е бедното материално състояние на огромна част от съотечествениците ни, които съставляват ядката на народността ни. Настоящите ни училища, които са на брой поразително малко, са занемарени: някои са затворени, а колкото и да има отворени, изпитват чувствителни лишения от материални средства. А за да уверим читателската публика, аз добавям и факта, който ще потвърди горното:

„В самия Неврокоп, центърът на окръжното управление, училището е почти празно ( с един учител на що-годе 20-30 ученика) а в големите села, училищата които преди 1876 г. бяха до някъде живи, учебните заведения служат за жилища на телета и свине; ако все пак се появи някакво изключение, тоест, някое досегашно гръцко училище, посещавано от български деца, да се обърне внимание на български език, тутакси се вземат всевъзможни средства и мерки от Фенерското духовно началство и народните последователи започват да се преследват от властта.“

Такова е днес положението на Македонският българин.“

Разбира се, можем да открием и още много интересни материали, публикувани във въпросния вестник, но особено впечатление прави още един материал по темата, този път в брой 153 на същото издание. Отново напомняме, че най-вероятно тук куриозът би изисквал желание за изразяване на морала чрез неприлични жестове и разбира се, съмнения във фригидност, но нека видим какво е вълнувало читателите само няколко броя по-късно:

„Надеждата, която Спасителят ни препоръчва за всеки случай, с която Исус Христо е олицетворил съществуването на надеждата – притчата за грешния съдия, днес бурно шуми в ушите ни и ни казва: тичайте при несправедливия съдник, като сиротната жена, тропайте на вратата му, безпокойте го непрестанно, искайте си правото и то като види себе си изложен на непрекъснато безпокойство, вашето като му приглуши ушите, най-сетне като познае и разбере, може да признае, че сте имали право и да ви даде дела!

Това ни насърчава и кара да хлопаме на портата на тъй наричаната човеколюбива Европа и да ѝ представяме ежеминутните си угнетения. Но дали да имаме същата надежда, която е имала и сиротната жена? В това ние се колебаем, защото тя като ходила много пъти при неправедния съдник, най-после последният чул гласът ѝ и дал удовлетворение на молбата ѝ; а ние, клети Македонски българи, като че ли сме осъден от Небесния съдия на вечна мъка, та при постоянните оплаквания, при безбройните молби, никъде не намериха отзив горещите ни викове, никъде не намерихме съжаление, никой не оправдава жарките надежди, надежди за съществуване, никой не ни чува; всяко наше искане остава глас в пустиня.

Да се отчайваме обаче, та да млъкнем, неправедният съдник – Западна Европа – пред цял свят ще прогласи нашите оплаквания за неправедни, за съвсем неистинни, за чисти измислици. За това и аз, един от синовете на злочеста Македония не млъквам, но с още по-силен глас изповядвам мъките и теглилата, под които кански пищят Македонските българи и от никъде не очаквам помощ.“