Лагери като Белене и Ловеч били копирани от СССР по идея на Мирчо Спасов
Едва ли сте чували за Салот Сар, той остава известен с истинското си име – Пол Пот. Камбоджанският революционер е може би най-голямото зло, което човек е можел да открие в Камбоджа. Името Пол Пот идва от идеята за така наречения „Политически потенциал“. По време на неговото управление, всеки един човек, който има образование и говори чужд език. Понякога дори човек с очила се смята за опасен, защото очевидно е чел повече. Страхът на Пол Пот, че някой няма да повярва на лъжите и на обещанията за революция ще допринесе до извършването на един от най-зловещите геноциди в Азия. Когато Пол Пот се захваща с политическото прочистване на страната си, той може да гребе с пълни шепи от всички останали свои партньори в новата идеология.
В България режимът започва да действа почти веднага и интелигенцията на страната е превърната в един от най-големите врагове. Според очевидци на село Белене, тогава с едва 7500 души популация, когато идват военните, те са на мнение, че нищо добро не ги чака. На 27 април 1949 г. е дадено нареждането за създаването на така наречените Трудово-възпитателни общежития. По-късно остават известни като трудови лагери, а малко след това бързо ще се извисят до лагери на смъртта. През 1944 г. се смята, че всички, които се класифицират за врагове на народа – най-често хора с високо образование и наличието на земя за обработка, могат да получат еднопосочен билет за един от многото лагери.
Известни са Ловеч и Белене, но винаги има и други по-малки, но също толкова активни при поглед на броя смъртни случаи. Всички са изпратени в тези лагери без съд и присъда, отказано е да бъдат разглеждани като нормални човешки същества, най-вероятно защото тяхната логика може да победи. Всеки селянин, който откаже да предостави земята си за обработка в така наречените ТКЗС организации се превръща в новия злодей. Първоначално лагерът трябва да задържа затворници в рамките на 6 месеца до една година, но през 1951 г. се дава ново нареждане и се очаква затворниците да стоят там между 1 и 7 години, като времето не е от значение, убийствата са нещо напълно нормално. На 1 май 1949 г. директор на Белене е лейтенант-полковник Тодор Миленков.
Той трябва да го построи и в рамките на две седмици открива 20 пазача и още 100 полицая, които наема от близкото село. Само след още няколко седмици идват и затворниците, които трябва да се възпитават. Броят им бързо достига цифрата от 3000 души. Те започват да копаят дренажи, развиват земеделие на малкия остров. В пика на първата фаза на лагера ще стане ясно, че изпратените хора са 9933 мъже и жени. Веднъж след като Белене вече не може да оперира като лагер, партията решава да го затвори и промени в затвор – това се случва през 1953 г. За гостите няма никакво значение, всичко продължава да бъде едно и също. След Унгарската революция, лагерът започва да работи и като лагер и като затвор и така до 1959 г. Официално Белене продължава да съществува до 1989 г. и въпреки многобройните опити да се изследва естеството и причината за извършените политически убийства, тишината продължава да е ясна.
Документите са заличени, хората се погребват без имена, а често просто са хвърляни в Дунав или предоставяни като едно от най-сладките менюта на прасетата. Никой не получава някакво правосъдие и Белене живее днес единствено в историите на неговите посетители, които бавно и сигурно започват да губят битката с времето. Точно както те някога са били осъдени без съд и присъда, така и самите надзиратели продължават да живеят спокойно с фиктивен съд и без никаква присъда. Просто сменят имената и продължават напред, сякаш нищо не е съществувало. Един от най-големите абсурди е, че Белене се превръща в гробница за лагерниците от Ловеч. Понеже колата идва през деня от Ловеч и цялото село може да я види, всеки вече знае какво точно се случва на малкия остров.
Повечето надзиратели идват директно от селото и скоро започват да разказват какво погребват. Що се отнася до оцелелите, те често заявяват, че дори Данте не може да измисли този ад, който някога е властвал в Белене и Ловеч. А архитекти на това действие са хора като Николай Газдов и Цветко Горанов, техните имена присъстват в делото след това, но както човек може да се досети, същите нямат никакви, абсолютно никакви спомени за извършените си действия. Едно от верните кучета в лагера е Шабан (Стоян) Калеев Даков – ром, който проявява жестока агресия към лагерниците. Същият използва цял арсенал от тъпи уреди, с които да убива хора. Според някои от оцелелите в Ловеч, Шахо не е имал нужда да повтаря нападенията си, бил достатъчен само един удар.
Негово любимо занимание е да влиза в бараките вечер и да души хора, докато спят, това действие никога не е било назидавано, а и никой не си спомня някога Шахо, както го наричат, да отиде на съд. Неговата съдба остава неизвестна и до този ден. В Ловеч никой не излизал вечер дори до тоалетна, защото Шахо обичал да убива безпризорни затворници. Във всяка една барака ще бъде открита кофа, както и по един буден, който трябва да неутрализира ромът, ако се опита да изпълни своята закана за убийства. Липсата на памет при всички надзиратели е голяма, но е куриозно, че всички пръсти показват именно тези лица като основни участници за издевателствата. Повечето лагерници споделят, че често Газдов е водил семейството си с файтон, за да покаже къде работи, докато неговото семейство се възхищавало на голямата отговорност.
Друга интересна подробност е, че самият Мирчо Спасов е пристигал в лагера, за да посочва кои точно врагове на народа трябва да бъдат премахнати. Поне това е записано в показанията на Цвятко Горанов – един от началниците в лагера в Ловеч. В нито един от смъртните актове не е написана истинската причина за смърт – повечето умират от сърдечна недостатъчност, умора и други, но не и от побой и тежки рани. Самият Мирчо Спасов по-късно ще разпореди погребенията да се правят тайно, в различно време и на различни места. Какъв е животът на един лагерник в Ловеч и Белене? Работният ден започва между 4 часа и 5 часа сутрин, без значение какво е времето. Всички са изпратени на кариерите и започват да блъскат камъни. Медицинската помощ се свежда до уриниране по гърбовете на пострадалите, за да няма поне инфекция.
Храната е боб, зеле и спанак, като не е задължително да се консумира – никой няма да се притесни от гладна стачка. По устни уговорки на Мирчо Спасов, в лагера трябва да се работи от изгрев до залез. По думите на началниците на лагера, при тях се карат някои от най-криминално проявените престъпници. За съжаление обаче става ясно, че повечето са частни търговци, политически престъпници и други, следвайки точно пътя на Пол Пот. Защо е било необходимо това, никой не може да каже. Мнозина смятат, че Газдов, Горанов и останалите са извършвали услуга на партията – поне това били убежденията им. Мирчо Спасов е наказан да отиде на друга работа, поне това е нареждането на Тодор Живков. Останалите са наказани с порицание, като някои преминават в пенсия. Един особен случай е и присъствието на Юлияна Павлова Ръжгева.
Тя е родена в Белене и след създаването на лагера е наета да работи именно там. Тя отговаря за жените, като според нейни показания е разполага с нежна пръчка за дисциплиниране на лагернички. Според показания на оцелели, Юлияна е родена убиец и често нежната пръчка се озовавала почти навсякъде върху тялото на поверените и жени. Отново не само не си спомня, но и отрича всичко, което някога се е случвало в Белене. Често покрай изпратените лагерници се откриват студенти и младежи, които са имали възможност да разговарят с чужденци в морските ни курорти. Лозан Лозанов си спомня, че е докаран в лагера в Ловеч, след като пътувал от София до Ямбол без причина. Друг е изпратен в лагер, защото поискал да отиде на забава, но в последствие става ясно, че баща му е отказал да предостави своята земя за ТКЗС. В рамките на няколко месеца през 1961 г. са издадени около 150 смъртни акта, а след това спират да се пишат такива. Никой не знае какво точно се случва с въпросните, никой не знае къде са погребани и генерално телата на починалите никога не се връщат обратно на роднините.
Едва през 1992 г. ще открием, че всички замесени в лагерите ще намерят начин да се оправдаят, а и самото дело ще продължи напред. Самият Мирчо Спасов ще заяви в съда, че просто е копирал делата на „съветските другари“ и техния опит. През 1959 г. Мирчо Спасов се смята и за най-младия заместник на вътрешните работи и точно той трябва да създава лагерите край Ловеч и Белене. Очевидно е, че се е престарал. Мирчо Спасов умира по време на делото на 82-годишна възраст. Цветко Горанов също умира у дома си, докато е под домашен арест. Юлия Ръжена и Николай Газдов прекарват по три години в арест – присъдата е точно колкото е съществувал и лагерът. Юлияна Ръжева е обвинена за убийството на две лагернички, макар и мнозина да си спомнят, че броят е много по-висок. Четете правилно, две убийства се равняват на три години затвор.
Никой не се извинява за извършените престъпления и до днес. Впрочем Николай Газдов живее до 89-годишна възраст в родния си град Левски. Именно там сменя фамилията си и рядко говори за извършените престъпления. Не е притесняван, а и всички го познават. Юлия Ръжена умира при съмнителни обстоятелства, докато нейната дъщеря никога не вярва на легендите, които се разказват за лагерите в Ловеч и Белене. Родната ѝ майка не можела да излъже. Поне в това се вярва. Белене се отваря веднъж в годината за посетители, а в другото време трябва да бъде погълнат от природата и никога повече да не се разкрива. Съдбата на Ловеч не е по-различна. Времето заличава всичко, това е единственото сигурно. Според различни източници, броят на затворниците надвишава 180 хиляди души, като за много от тях се губят следите.
Снимки: Wikipedia
