Йохан Унтервегер – един убиец и един поет в битка за реабилитация
Йохан „Джак“ Унтервегер е изключителен затворник. Дълго време е пример за добрата промяна, осъзнаването и преобръщането на живота от лошо към по-добро. Австрийският затворник доказва, че след живот изпълнен с престъпления, включително изнасилване и убийство, може да се реабилитира напълно в затвора.
През 1976 г. получава доживотна присъда, тогава е още на около 20-на години. Зад решетките намира време за литература, започва да пише автобиографията си, открива влечение към поезията и дори създава няколко поеми. Творчеството му намира място дори в учебниците. Историята на грешника с нежна душа е успяла да трогне мнозина. Журналистите се срещат с него и винаги потвърждават едно и също впечатление – Йохан се е променил, смирил и извисил. Почитателите му започват кампания, с която молят правителствот за ранно освобождаване. Може ли това да е добрият пример на промяната?
Престъплението не може да се забрави толкова лесно. Бъдещият писател завлича 18-годишната Маргарет Шифър в горите, изнасилва я и я души на собствения ѝ сутиен. За съжаление това не е и единственото му престъпление, досието пази историята на още 16 обвинения за нападение на проститутки. Месеци преди извършването на убийството е нанесал побой на непозната жена и след това я изнасилил.
За криминолозите не е изненада, че накрая Йохан е започнал да извършва убийства. Всички действия показвали този финал. Изненадата дошла с откриването на таланта. Легендата разказва, че за една вечер убиецът се превръща в един от най-добре продаваните автори на Австрия.
„Нито една тема не е по-поетична от смъртта на красива жена. Има възраст, в която една жена трябва да бъде красива, за да е обичана и възраст, в която трябва да обичана, за да бъде красива.“
Нежността би изненадала всеки, особено след като си спомним, че авторът изпитва огромно удоволствие в душенето на проститутки. Ако ръцете наранявали, перото на Йохан можело да гали нежно и да пленява всяко женско сърце. Дори австрийската литературна интелигенция започнала да се впечатлява от изказа му. Автобиографията показала на света, че тъмната страна се компенсира със сияеща такава. Унтервегер разказвал как е израстнал без майка и колко труден бил живота му. Липсата на тази нежност рефлектирала върху околните. Тази липсала довела до затвора, но съжеланието не било необходимо.
Снимка: By Jack Unterweger – Im Privatbesitz des Uploaders; Herkunft unbekannt., CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55427459
Талантът признал, че ако не е бил в затвора, никога нямало и да пропише. Историята се разпространява със скоростта на светлината и хиляди хора започват да звънят и да искат незабавното му освобождаване. Австрия не се интересувала от престъплението, мнозинството знаело, че този талант трябва да отдаде живота си на изкуството, а такова липсвало зад решетките. В писмата до коменданта на затвора, както и до комисията по помилването, всеки почитател разказвал как наранената и измъчена душа е излекувана, а след като това е постигнато, свободата трябва да бъде върната.
Не липсвали и колеги от литературния бранш с препоръки. 2-кратната носителка на Нобелова награда по литература – Елфриде Йелинек също се застъпила за бившия престъпник. Тя лично била впечатлена от яснотата и качеството на всеки ред поезия. Автобиографията му била докосваща. Елфриде вярвала, че Йохан е нешлифован диамант и може да се превърне в следващия гений на страната.
Голяма част от писателите са категорични, че човек може да превъзмогне проблемите с описване, разказване и освобождаване на студената хватка, с която мнозина се опитват да се закрепят именно за тях. Хората вярват в новия поет, законът също се надява, че ще има промяна, а директорът на затвора споделя:
„Никога не сме толкова добре подготвен затворник за истинската свобода.“
Може би тази история щеше да е невероятно красива, ако Йохан беше спечелил Нобелова награда по литература и доказваше на света, че понякога и най-големите престъпления могат да имат положителен ефект. Историята му щеше да е достоен пример в полза на човечеството. За съжаление чувствата не могат да се борят срещу здравия разум.
През първата година Унтервегер убива осем души. Инспекторите установяват една и съща методика – пребити жертви, завлечени в гората и след това удушени със собственото си бельо. Медиите все още се въздържали да счупят розовите очила и да погледнат на фактите, затова бързали да препишат всички деяния на друг сериен убиец. За пореден път в престъпника се борили две личности – на сексуален хищник и на творец. Когато творецът го управлявал, Утервегер участвал в различни телевизионни предавания, разказвал за промяната в затвора, за първите стъпки в писането на поезия и още много други.
По-голямото безумие е, че едно списание го наема, за да коментира всяко следващо убийство – всяко негово следващо убийство. Поканен е в САЩ, където се запознава със суровия живот на американските проститутки. Дори и в тази командировка не успява да издържи на изкушението и напуска хотела, за да извърши още едно убийство.
Полицията все по-често започнала да свързва всички престъпления. Затварянето на очите не можело да продължи вечно, но и убиецът вече знаел, че приближаващите стъпки вече не са на ревностните фенове на литературата, а тези на преследващите полицаи. Преди да бъде арестуван, убиецът за пореден път бяга, този път в Северна Америка.
Пристигнал в страната на свободните, Йохан изпраща писма до всички медии и заявява, че не може да се върне в килията, повдигането на потенциални обвинения по негов адрес са го съсипали емоционално и той самият не виждал смисъл да стои в родината си. Голямата грешка австриеца е, че така и не спрял да се вълнува от своя публичен имидж.
За него било важно да бъде в светлината на прожекторите, да усеща голямата любов на своите почитатели и винаги да е важната клечка. Точно тази страст води до неговото залавяне. Агенти на ФБР се представят за репортери от списание „Успех“, но преди да започнат да задават въпросите, те поставят белезници и го задържат.
На 29 юни 1994 г. Йохан Утервегер е признат за виновен по обвинение в осем убийства. Инспекторите подозират, че са много повече. Когато разбира присъдата си, разстроеният поет заявява, че ще обжалва, но така и не го прави. Същата вечер се обесва в килията си. По ирония на съдбата, възелът на въжето е идентичен с този, който приключва живота и на жертвите му.
