Голямото преселение в Чикаго и още по-големите бунтове, които провокира

През 1890 г. в Чикаго живеят около 15 000 афроамериканци. Към 1970 г. вече около 1 милион чернокожи хора наричат Ветровития град свой дом – което е близо една-трета от общото население. От 1916 до 1970 г. Великата миграция довежда милиони афроамериканци от аграрния Юг до градовете на Север, Средния Запад и Запада. Една от най-популярните дестинации е Чикаго. Но чернокожите американци, които мигрират от Юга, скоро разбират, че нещата далеч не са идеални и на Север…

Това е дългата история на расизма в Чикаго.

Семейство Артър – едно от многото, които се местят в Чикаго от Юга

Но какво изобщо провокира това Велико преселение? Един голям фактор е Джим Кроу. На юг нарастването на ограниченията, наложени от правилата за сегрегация на Джим Кроу, по същество прави чернокожите втора класа хора. Затова не е изненадващо защо много от тях искат да живеят на място, където поне на теория биха имали повече свобода.

Друг фактор е нуждата от повече работна ръка в Чикаго. С идването на Първата световна война един все по-индустриален град се нуждае от колкото се може повече работници. И тъй като по това време нивата на чуждестранна миграция рязко спадат, афро-американските работници са добре дошли.

И накрая, чернокожите жители на Чикаго насърчават тези от юг да дойдат на север. Най-големият афро-американски вестник в страната, Chicago Defender, популяризира една картина на просперитет за тази част от населението. Но така създадената миграционна вълна бързо подхранва напрежението между различните общности.

За съжаление, за много семейства, които се преместват на север, Чикаго предоставя и бягство от дискриминация. Вместо законите на Джим Кроу, градът просто налага сегрегация по други начини. Там често чернокожите са настанявани в общежития и дори когато успяват да си намерят малко по-хубав дом на по-хубаво място, местните бели ги нападат яростно.

Червеното лято, Чикаго, 1919 г.

По време на Червеното лято на 1919 г. расовото напрежение в Чикаго прелива.

Всичко започва на 27 юли 1919 г., когато жителите на града се стичат към бреговете на езерото Мичиган, за да поплуват. Отначало всичко изглежда като всеки друг летен ден, но когато един чернокож тийнейджър на име Юджийн Уилямс прекосява невидима психологическа линия, която разделя двете раси близо до 29-та улица, бели граждани се нахвърлят върху него. Плажуващите хвърлят камъни по тийнейджъра и той в крайна сметка се дави. Смъртта на Уилямс – и отказът на белите полицаи да арестуват убийците му – привлича гневни тълпи на плажа. И не след дълго избухва още насилие.

Бели тълпи наводняват черните квартали на града, запалват домове и нападат жителите им. В рамките на една седмица 38 души загиват и над 500 получават наранявания – като чернокожите жители са мнозинството от жертвите.

Бунтовете в Чикаго от 1919 г. също оставят без дом 1000 чернокожи жители, след като бунтовниците изгарят жилищата им. Докато градът не е единственият в Америка, в който има расово насилие по време на така нареченото Червено лято, там бунтът е сред най-тежките. Според историка Изабел Уилкерсън: „Бунтовете ще станат за Севера това, което са линчовете за Юга, като всеки от тях е проява на необуздана ярост от набедени хора, насочени към изкупителните жертви на тяхното състояние.“

Ку Клукс Клан в Чикаго

Гангстерите не са единствените, които командват в Чикаго през 20-те години. През 1922 г. местният Ку Клукс Клан има над 100 000 члена, най-голямото членство в Клана от който и да е американски град по това време. (Някои експерти изчисляват, че броят им може и да е между 40 000 и 80 000.) В Чикаго Кланът става популярен и не само е обществено приет, но и възхваляван. Една компания за кафе публикува реклама в местното списание Klan, като мотото й е  „Kuality, Koffee and Kourtesy“ (умишлено неправилно изписване на думите „Quality, Coffee and Courtesy“ с цел аналогия с Ку Клукс Клан).

През 20-те години населението на Чикаго включва над 1 милион католици и 800 000 имигранти – и двете групи са цели на гнева на Клана. Но именно 110 000 чернокожи жители в града са на върха в списъка. По това време Кланът разполага с политическа власт и не се страхува да го заяви. Чарлз Палмър, Великият дракон на ККК в Илинойс, с радост обявява пред Chicago Daily Tribune през 1924 г.: „Знаем, че сме балансът на силите в щата… Можем да контролираме щатските избори и да получим това, което искаме от правителството.“

В ранните години на Голямото преселение белите жители на Чикаго нападат домовете на черните – особено тези, които са близо до техните. От 1917 до 1921 г. агресията на расистите е насочена освен към чернокожите семейства, и към банките и агенциите за недвижими имоти, които им помагат да намерят домове. Взривени са 58 бомби. Джеси Бинга, който основава първата банка в Чикаго, собственост на чернокож, преживя шест от тези бомби. Атаките заедно с официални и неофициални политически ходове, карат чернокожите жители на Чикаго да се отделят в квартали. В южната част на квартал Бронзвил плътността на населението се удвоява до 1940 г.

Авторът Ричард Райт живее в квартала, в един от много малки апартаменти. „Понякога петима или шестима живеехме в кухненски бокс с една стая“, пише той. „Боксът е нашият затвор, нашата смъртна присъда без съд, в резултат на новата форма на мафиотско насилие, която атакува не само самотния човек, но и всички нас, с непрекъснатите си атаки.“

Стандартни блокове, в които са настанени чернокожи семейства

Жилищният орган в Чикаго, основан през 1937 г., прави опит да интегрира отдавна сегрегираните квартали на Чикаго. Първият директор на органа, Елизабет Ууд, подкрепя поддържането на различни жилища и дори въвежда квотна система с надеждата да събере чернокожи и бели семейства в една област. В отговор белите жители на Чикаго отново нападат чернокожите семейства, които се преместват в техните квартали. През 1947 г. органът мести осем чернокожи семейства в изцяло белия квартал Фърнууд. И поне три нощи има бунтове на тълпи от бели като са нужни над 1000 полицаи, за да се потуши тълпата.

Междувременно широко разпространените политики като преквалифициране – дискриминационна практика на отказване на заеми, ипотеки и застраховки за жителите, живеещи в „рискови“ райони – затрудняват чернокожите в Чикаго да се интегрират в града.

Няколко години по-късно органът настанява светлокожа чернокожа жена на име Бети Хауърд в до тогава изцяло белите къщи на Тръмбъл Парк. И отново настава бунт – бели тълпи замерят дома й с тухли, камъни и експлозиви, докато не се налага полицейски ескорт да евакуира семейството й.

В бунтът в Сисеро има още повече насилие. През юли 1951 г. ветеран от Втората световна война на име Харви Кларк-младши се опитва да премести четиричленното си семейство от Саут сайд в изцяло бялото предградие Сисеро. Но когато семейство Кларк пристига, шерифът на квартала се намесва: „Махнете се оттук бързо. Няма да се премествате в тази сграда.“ Благодарение на съдебно разпореждане Кларк все пак успяват да се преместят в новия си дом, но те не прекарват дори една нощ там поради събралата се тълпа от 4000 расисти.

След като семейството бяга, тълпата все още е недоволна. Те нахлуват в апартамента, изтръгват мивките, изхвърлят мебелите през прозореца и разбиват пианото. След това бомбардират цялата сграда, оставяйки дори някои бели наематели без дом. Общо 118 мъже са арестувани за размириците през тази нощ, но никой от тях не е съден. Вместо това агентът и собственикът на жилищната сграда са обвинени за провокиране на бунта – защото дават дом на чернокожо семейство.