Мигрантската криза на Англия: Когато стотици хиляди напуснаха Острова

„Всички ръце горе!“ чу се мрачната аларма от палубата“, спомня си Хенри Норууд. След това, в дълбоката тъмнина преди зазоряване, той изкрещява: „Пробиви, пробиви и от двете страни!“ Когато слънцето изгрява, става ясно колко мрачно е положението. „Разяреното” море думка кораба отзад, а той самият е в тесен канал, неспособен да се измъкне.

Докато вятърът крещи, „всички надежди за безопасност са забравени“. „Това, че корабът успява да избяга в по-дълбоко море“, пише Норууд, „е чудотворна Божия милост, заради която всички на борда се прегръщат изумени“.

Но все пак бурята продължава – и с такава свирепост, че успява да разцепи мачтата. Огромни вълни се разбиват над предната палуба и отнасят хората на нея в морето. Моряците отчаяно изпомпват вода от трюма, но въпреки това корабът потъва. Воят на мъже, жени и деца се чува дори над бурята.

За учудване на Норууд, когато бурята намаля, корабът се запази на повърхността, а каквото платно остава, е прикрепено към каквато мачта е останала. Но загубата на провизии и неблагоприятните ветрове изострят жаждата и глада. „Моята мечта – спомня си Норууд – беше изби и бъчви да се стичат по гърлото ми.“ Плъховете се продават на силно завишени цени. Но накрая, една спокойна вечер, на източния бряг на Вирджиния, те виждат земя и решават да „опитат съдбата си сред индианците“. За щастие срещнат приятелски настроено племе и Норууд и останалите оцелели са отведени по горски пътеки в региона до мястото, където живеят англичаните. Мнозина остават там до края на живота си.

Хенри Норууд и неговите спътници далеч не са единствените англичани, които се хващат на опасно пътуване през Атлантическия океан през втората половина на 1649 г. Всъщност през последните месеци на 40-те години на 17 век английската колония във Вирджиния бързо се увеличава до голяма степен с победени роялисти, които бягат от родината си след екзекуцията на Чарлз I и предстоящото им поражение над силите на Оливър Кромуел в Гражданската война. (Самият Норууд е роялистки капитан, който е ранен при обсадата на Бристол през 1643 г.) „Със сигурност“, пише един роялист, „Всемогъщият Бог е ядосан на Англия“.

Тъй като става ясно, че силите на парламента се ориентират към победата, онези, които се обединяват срещу крал Чарлз, са изправени пред труден избор: да платят последствията за верността си или да емигрират. Опасявайки се от „всеобщо клане на кралските привърженици“ или просто отказвайки да дишат „въздуха на собствената си опетнена родина, за да не бъда опетнени и те“, мнозина избират втория вариант.

И така, те се насочват към неизвестното. За англичаните Северна Америка е колкото огромна, толкова и мистериозна. Никой не знае докъде се простира навътре от източния й бряг. Местните й жителите, някои по-агресивни от други, умират масово. Англичаните тълкуват това като знак, че Бог им прави място. В действителност обаче това е дело на смъртоносни патогени, за които индианците нямат имунитет. Тези патогени са внесени от първите вълни английски колонисти, които пристигат в началото на 17 век. Най-известни от тях са пуританите, някои от които плават на прочутия вече Мейфлауър (на картината горе), който тръгна от Плимут през 1620 г. Хиляди ги последват, отвратени от „суетната показност“ на епохата под ръководството на архиепископ на Кентърбъри Уилям Лод, когото считат за като яростен противник на пуританската вяра. „Ние не изоставяме [нашата държава]“, заявява един от лидерите им, „тя ни изостави.“ Пуританите вярват, че са ефективно изгонени от „най-крайни закони“.

Цифрите, които прииждат след Мейфлауър, са изумителни. Около 400 000 английски мъже и жени преминават Атлантическия океан през 17 век – половината от тях се насочват към Северна Америка – от население от само около 5 милиона. Това е еквивалент на цялото население на Бирмингам, Манчестър и Ливърпул да емигрират днес; 2 пъти повече от броя на испанците, които емигрираха в Южна Америка, и 40 пъти от французите – атлантическа сила с далеч по-голямо население.

С промяната на политическата ситуация в Англия се променят и хората, които се стремят да създадат нов живот в Новия свят. Избухването на Гражданската война през 40-те години на 17 век до голяма степен слага край на напускането на пуританите, повечето от които чувстват, че трябва да останат, за да помагат в това божествено наказание над английското безчестие. Скоро те са заменени от нови мигрантски вълни: първо Хенри Норууд и неговите колеги роялисти, а след това – след възстановяването на монархията през 1660 г. – квакерите. Обезсърчени от това, което считат за нетърпимост към новия режим на Чарлз II (на портрета), квакерите отстояват „свободата на съвестта“ срещу прекомерната държавна власт. Много от тях стигат до извода, че това може да бъде постигнато само в един „смел нов свят“ отвъд Атлантическия океан.

Не всеки, който емигрира в Америка, е подтикван от вярата или съвестта си. Някои отиват да ловят риба във води, изключително богати в сравнение с тези на извънбрегова Европа. Други – защото се надяват да намерят благородни метали в американска почва или път по вода до ориента.

Но повечето хора отиват, просто защото животът в Англия е невъзможно мрачен и предлага само глад, болести и потисничество. Всъщност най-големият брой емигранти отиват в Америка като служители – с обещание да работят като роби за ограничен период (обикновено между 4 и 7 години), в замяна на храна, дрехи, подслон и транспорт. По-малко от 10 на 100 доживяват свободата си.

Тези хора често идват от мрачни, бедни места в източен Лондон с вълнуващи имена като „Тъмния вход“ или „Котешката дупка“. Те са примамени на борда на мигрантските кораби по панаири, публични събирания или таверни от сладкодумни агенти, които – както Уилям Бълок си спомня във „Virginia Impartially Examined“ (1649) – раздават обещания, че веднъж щом стъпят в Америка храната ще „пада“ в устата им и „всеки трудолюбив честен човек“ ще забогатее. „Заблудени по този начин“, късметлиите „набират смелост и тръгват“, надявайки се „да срещнат съдбата си“.