Дяволският остров – най-зловещият затвор, който Франция може да измисли
Свикнали сме да чуваме легенди за някогашния СССР и всички опити да се колонизира необятната шир, но не завършва толкова добре, както и архивите показват. И често ще открием, че СССР е взимал примери и след като историята е обречена да се повтаря, нека насочим погледите си към „Дяволския остров“. Това е един от най-жестоките затвори, които Франция някога е създавала. И макар на снимките да изглежда красиво и дори примамливо, все пак палмите и плажовете не са малко, преди повече от век, там жертвите са стотици, а и още по-лошото е, че онези, които са опитали да избягат, никога не са открити. Дяволският остров е наказателната локация на Френската корона. От 1852 до 1953 г. е използван по предназначение и е дом на затворници с най-различни провинения.
Там са изпратени хората, които подготвят убийството на Наполеон III. Там лежи и самият Алфред Драйфус, който много по-късно е оневинен и лежи без никаква причина, но неговата справедливост идва малко по-късно. Лошите условия поставят на изпитание абсолютно всеки, а липсата на хигиена е причината за разпространяването на редица болести, оцелелите трябва да се изправят и срещу агресията на пазачите. Ето защо и името не е толкова случайно. Преди да се превърне в наказание, този остров е бил земя на спасение.
През 1760 г. френските заселници се опитали да избягат на острова и да се пазят от жълтата треска. Дяволският остров e островна верига като всеки е с дължина от близо 10-12 километра близо до Френска Гаяна – по това време територията, позиционирана на крайбрежието на Южна Америка. След 100 години Наполеон III намира ново приложение на локацията. Там се озовават всички негови противници и след преврата през 1851 г. изпраща всички с еднопосочен билет. Първите изпратени са около 239 души.
Положителната страна е, че и някои от по-опасните престъпници остават далече от Франция, но както разбрахме и в горните редове, съдиите не са били особено благосклонни към аудиторията. Общественополезният труд се намества в дневните занимания и помага на французите да колонизират територията. Евтиният труд е спестил много разходи и облекчава сериозно жителите, които през 1848 г. е трябвало да работят двойно повече, след като получават и заплати. Затворниците пристигали с кораби и първата им дестинация винаги е точно тази островна верига.
Какъв точно е бил животът? Категорични сме, че никога не бихте желали да се озовете там. Затворниците често чували легенди, че ако преминат прегръдката на океана, спокойно ще се спасят, но никой не е успял и в това можем да бъдем категорични. Примамливите плажове са се превърнали в столова за акулите. Посетителите се затварят в клетки заедно и докато са вътре, бързали да се сбият и да се изтощят още повече. Понякога сраженията им продължавали до смърт. Пазачите се стараели да премахнат и победителя, за да няма изкушения и втори опит за битка.
Гостите пристигат в Свети Лорен дьо Марони – град разположен на река Марони и след това се разпределят на категории и заминават за различните затвори. Някои имат правото да съкращават присъдата си като работят като дърводелци, други трябва да чукат камъни. Според статистиката, около 40% от новите затворници не оцеляват първата година. Един по един са преследвани от болести, глад, опоненти в килиите, изберете си. Забранява се говоренето помежду им, забравя се пушенето, четенето или стоенето в седнало положение през нощта.
Пазачите минават с фенери и осветяват всяка една килия. Най-лошото е, че ходили по пантофи, за да не ги чуе никой, когато идват, а ако има нарушения на правилата, следва много жесток побой. Скоро се измисля и ново име „Сухата гилотина“. Името идва от високата смъртност, а не за притежанието на този елемент за убиване на хора. Онези, които успяват да избягат, така или иначе не могат да се върнат във Франция, а гладът и мизерята ги погубва само няколко седмици след това. Онези, които излежават присъдата си, остават в Южна Америка, поне още толкова време, колкото е била и присъдата им. Онези с присъда над 8 години остават завинаги на другия край на света.
След като Драйфус е осъден през 1894 г. за държавна измяна, при това с публична церемония, неговите колеги свалят медалите му, чупят меча му и го изпращат на смърт. От време на време имал правото да изпраща писма на съпругата си и с големи подробности да разказва какво наистина се случва на острова. Пристига с една от най-жестоките присъди и дори не е сигурен дали ще оцелее, защото освен пазачите, някои от гостите също не го харесват.
Прекарва около четири дълги години и преминава през ада, като никой не му спестява суперлативи и допълнителни наказания. Драйфус спи с окови на краката, докато е закован на леглото си, има отделна килия и още по-лошото е, че няма право да говори с никого. Скоро французите разбират в какво състояние е и след като писмата му се появяват в медиите, посоката на делото и присъдата се променят много бързо. Драйфус никога не е освободен, той излежава своята присъда. Хенри Шариер успява да избяга и неговата история е повече от зашеметяваща.
Той е бивш парижански гангстер и през 1931 г. се сдобива с билет за острова. Твърди постоянно, че е невинен, но това не помага. Смята се за изнасилвач, убиец и сутеньор – еквивалента на доживотна присъда. Още с пристигането си, Хенри вече мисли как да избяга. Първите му опити са бързо предотвратени и е изпратен цели две години в изолатора. Това не помага и още след освобождаването си, затворникът прави още няколко опита. Другите обикновено се пречупват на боя и унижението, но той няма такова намерение.
Едва на 8-я опит успява да избяга и да си построи сал от кокосови орехи, с които да премине водната бариера. Хенри успява да стигне до Венецуела и там се установява, като създава семейство и дори пише своята книга „Papillion“ – неговото гангстерско име, като разказва всичко, което се случва. Правителството официално го помилва през 1970 г. и Холивуд по-късно превръща историята му във филм, като в него участват Стив МакКуин и Дъстин Хофман. Какво се случва с острова днес?
Когато писателят успява да избяга и да разкаже, Франция вече е под прицела на общественото мнение – понякога е хубаво, когато властите трябва да се справят с мислещо общество. Още с бягството се спира изпращането на нови затворници. С идването на Втората Световна война идва и времето за затваряне, защото така или иначе няма кой да се грижи за затворниците. Останалите са принудени да оцеляват като едва през 1953 г. ще бъдат ескортирани обратно до Франция, поне тези, които искат да се приберат.
Според изчисленията, около 80 000 души са били изпратени, но никой не води записи, за да се знае колко точно са починали. Пазачите хвърлят труповете във водата и акулите никога не напускат своята дестинация, което е повече от прекрасно. Днес туристи се приемат, като могат да обърнат внимание на постройките, които и към този момент се разпадат и никой не иска да ги реставрира. Изводът е, че само Франция може да превърне един малък рай в ад.
Снимки: Wikipedia
