Да танцуваш до смърт: Танцът на Свети Йоан

В Страсбург, 1518 г. жена на име Фрау Трофеа излиза от къщата си и се отправя към тясна уличка наблизо. Отначало тя не би привлякла особено вниманието на съседите си, докато се занимаваха с ежедневните си дела. Но това е на път да се промени много бързо, защото в един момент Фрау Трофеа започва да танцува неудържимо.

Но Трофея не танцува на музика, нито пък движенията й по някакъв начин са адекватни или съзнателни. В тях има лудост, която очевидно е толкова заразна, колкото и неудържима. Първоначално само няколко наблюдателя се присъединяват към нея, но скоро става наводнение от хора и в крайна сметка жената е придружена от почти 400 души.

Колкото и странни да ни изглеждат днес, събитията от 1518 г. далеч не са уникални. Всъщност хрониките от 14 до 16 век са пълни със сведения за хора от Централна Европа, които са покосени от непреодолимо желание да танцуват – и стотици правят това, понякога докато не паднат мъртви от изтощение. Танцът на Свети Йоан, както е известно това явление поради факта, че хората често викват името на св. Йоан Кръстител, докато танцуват, шокира наблюдаващите и предизвика реакции на страх и ужас, докато обърква духовенството. Днес, половин хилядолетие по-късно, учените все още не знаят причините.

Реакция на чумата?

Произхода на средновековния танц на смъртта може би може да се дължи на последиците от най-голямата европейска катастрофа. През 40-те и 50-те години на 14 век черната чума разтърсва целия континент – убивайки до 60% от населението, унищожавайки цели общности и причинявайки опустошителен глад.

Като реакция на тези ужаси, групи от флагеланти (по-крайни последователи на католическата църква, които наказват собствената си плът като се бичуват) скоро излизат по улиците на селата и градовете и пеят и се хвърлят в отчаяние от загубата на близки, от глад и от страх от Бога. След това през 1360 г. в Лозиц, граничещ с Бохемия, започва да се случва нещо още по-необикновено. Архивите на града описва жени и млади момичета, които се държат „безумно“, танцуват и викат по улиците, докато носят изображение на Богородица.

Изглежда че танцова лудост бързо отшумява, но 14 години по-късно явлението се връща отново. И този път е в далеч по-голям мащаб. През това лято тълпи от хора започват да се вливат в градове около река Рейн, включително Аахен, където се събират пред олтара на Девата. Подобно на техните предшественици в Лозиц, движенията на танцьорите са неадекватни и безумни, белязани от маниакални скокове и хаотични завъртания. Скоро става ясно, че действията им не са израз на радост, а плод на необуздан, неконтролируем и манакален импулс.

Монахът и летописец Петрус дьо Херентал описва хората, обхванати от хореоманията, като „толкова измъчени от Дявола, че на площадите и в църквите, както и в собствените си домове, те танцуват, държат се за ръце и скачат високо във въздуха“.

Описанието на летописеца Бзовий е още по-обезпокоително. Танцовата мания, пише той, подтиква страдащите „да излязат от домовете си“, след което „да паднат разпенени на земята, после отново да станат и да танцуват до смърт, ако не са здраво завързани от другите“. Това загатва смърт от вид епилептичен припадък или когнитивно увреждане.

Флагеланти

Вакханска оргия

Няколко седмици след като танцьори изпълват улиците на Аахен, се появява още по-необикновено огнище – в гора близо до град Трир. Там тълпата е толкова многобройна, че събирането прилича на малък град. Хората обаче този път, освен да танцуват, се и събличат полуголи и слагат венци на главите си, след което си спретват вакханска оргия, която ще довежда до повече от 100 зачевания.

Твърди се, че някои от танцьорите се гърчат по корем, влачейки се заедно с тълпата, вероятно в резултат на крайно изтощение. Мнозина се опитват да овладеят конвулсиите си като се завързват с лен и се налагат с малки пръчки. Изглежда, че подобно на флагелантите от 1349 г., те вярват, че в тях се е вселил демон.

Истеричната, невъздържана ярост, която бушува в танцьорите, е такава, че в някои градове те започват да нападат хора, които носят червени дрехи или са облечени по най-новата мода. Властите в град Лиеж са толкова обезпокоени от нападенията, че забраняват производството на заострени обувки, които са на мода по това време.

Онемели от това, което виждат пред тях, църковните власти бързо заклеймяват танцьорите като еретици. Много от тях са завлечени в църквата в Лиеж, където са измъчвани в опит да се изгонят дяволите или демоните в тях. Свещениците изливат вода в гърлата им, докато призовават злите сили да изчезнат. И ако това не действа, те се опитват да върнат хората в съзнание с плесници, преди да ги потопят във варели с вода или да бръкнат с пръсти в гърлото им, за да ги прочистят от обладалите ги демони.

 

Какво причинява този танц на смъртта?

Няколко месеца след избухването си, танцуващата епидемия от 1374 г. спира и не се появява отново на масово ниво повече от век. Църквата стига до заключението, че бруталната й кампания за „изцеляване“ е подействала, и тържествено заявява, че многото танцьори, които са се поддали на изтощение или недохранване и буквално танцуват до смърт, са станали жертва на демонични сили. Но дали тази диагноза е вярна? Дали наистина танцовите епидемии през Средновековието са дело на дявола?

През последните пет века са изложени многобройни обяснения за танца. Някои твърдят, че съществува танцов култ, други, че страдат от Хорея на Сиденхам или Хорея минор (известна още като танц на Свети Вит), което е разстройство, характеризиращо се с бързи, некоординирани резки движения главно на лицето, ръцете и краката.

През последните години учените все повече се обръщат за отговор към факторите на околната среда. Те предполагат, че страдащите може да са погълнали мораво рогче – вид плесен, съдържаща психотропни свойства. Но има проблем с тази теория – естеството на самия танц. Фактът, че танцьорите изглежда са напълно разединени с телата си; че скачат и се движат сякаш са в транс, и се подлагат на физически стрес, който дори маратонците не могат да издържат – предполага, че източникът на тяхното страдание е по-вероятно да в психологически и от нещо, което са погълнали.

Река Рейн се наводнява силно, а през 14 век водата й стига до 10 метра, потапяйки околните местности и оставяйки болести и глад след себе си. През десетилетието преди избухването на хореоманията през 1518 г. Страсбург преживява чума, глад и тежко огнище на сифилис. И в двата случая хората са в отчаяние – както и когато Черната смърт опустошава континента. Въпросът е дали това отчаяние довежда до масови огнища на истерия и съответно танци?

Във време на смъртоносна чума, ужасни войни, екологични бедствия и ниска продължителност на живота, със сигурност не можем да подценим връзката между екстремния стрес и танца на Свети Йоан. Но засега истинската причина остава загадка.