Баварският манастир, който приюти евреите от Холокоста

Джон Глас наведе глава, когато мелодията на кантора отекна из гробището в молитва за децата, погребани в гробището на манастира.

Църковни камбани звучаха в далечината, напомняйки за малко вероятната обстановка – еврейски траурен ритуал, на който присъстват и монаси в черни одежди с качулка. Водачът на молитвата рецитира el mal’eh rachamim, еврейско благословение, обикновено запазено за погребения или за поминални служби, включително за помен на жертвите от Холокоста. Но в този случай почитаните през този ден – общо 16 деца – загиват в седмиците, месеците и годините след като съюзническите сили побеждават нацистка Германия. Някои от тях, включително братът на Глас, умират толкова млади, че никога дори не получават имена.

Техните останки лежат в немаркирани гробове в малко еврейско гробище прибрано в ъгъла на Манастира Свети Отилиан – бенедиктински манастир в германската провинция Бавария. В годините веднага след войната, до пролетта на 1948 г., обширния монашески комплекс служи като подслон за оцелелите от Холокоста – предимно евреите – докато успеят да си стъпят на краката и да измислят какво ще правят по-нататък. Глас, който сега живее в Австралия, е роден тук, по време на бебешки бум, който трябва да възстанови биещото сърце на еврейския народ, след като той избегна смъртта на косъм.

Тези еврейски бежанци наричат себе си Sh’erit ha-Pletah – Оцелелият остатък. Много от тях нямат желание да се връщат в европейските страни, където нацисткият режим ограбва домовете и семействата им. Но все пак те са изправени пред несигурно бъдеще със строгата имиграционна политика в Съединените щати и Великобритания, включително управляваната от Великобритания Палестина. За много от тези разселени хора, според децата им, годините, прекарани в „Свети Отилиан“ са били най-щастливите в живота им, дори и рядко да говорят за тях, след като напускат.

От април 1945 г. до май 1948 г. около 5000 души преминават през лагера за разселени лица на манастира. Въпреки че този лагер е бил под надзора на американската армия, а по-късно и на администрацията на ООН, оцелелите евреи също имат ключови роли – като учители, лекари и членове на полицейските сили, които имат за задача да поддържат неспокойния мир сред евреите, германците и монасите в това пространство.

Лагерът има училище и една от първите болници в американската зона, управлявана от еврейски лекари и медицински сестри. В него също се помещава централното родилно крило за еврейски пациенти, където през тези три години са родени над 400 деца.

Глас е сред последните бежанци, родени в манастира през март 1948 г., номер 423 от „бебетата на Отилиан“. (Брат му е починал предишната година от респираторна недостатъчност.) За Глас посещението на Св. Отилиан е завръщане на мястото, където семейството му започнало наново, и доколкото той и други знаеха, това беше първият кадиш (траурна молитва в юдаизма), извършен на гробището след 1948. „Това е значим момент в наследството на семейството му и в историята на Св. Отилиан“, казва той.

Вече на над 70 години много от бебетата на Св. Отилитен казват, че искат да споделят наследството на родителите си със следващото поколение. На фона на световната бежанска криза и възхода на екстремистките групи те не искат опитът на родителите им да бъде забравен или повторен.

Някои от присъстващите на молитвата, включително и Глас, са посещавали Св. Отилиан и преди. Други идват за първи път – например, Алек Савицки, чиято сестра Лия умира от мозъчен кръвоизлив в манастира някъде, когато и брата на Глас.

Двамата австралийски евреи стоят един до друг в гробището, за да рецитират кадиша за починалите си братя и сестри. Майките им се бяха срещнали в Дахау и прекараха известно време заедно в Св Отилиан, където бащата на Савицки е член на полицията в лагера. И двете семейства поддържат връзка след имиграцията си в Австралия, където – като много оцелели – имат роднини, които им помагат. В сравнение с други страни, Австралия имаше приветстващи миграционни политики, приети отчасти, за да облекчи собствения си недостиг на работна ръка. Савицки е роден и израснал в Мелбърн, но казва, че научава за починалия си брат и сестра, чак когато е на над 40. Родителите му никога не са говорили за техните преживявания през войната или за двете години, през които са живели манастира.

„Мисля, че има общ процес в живот, само за да се затворите от болката“, казва Савики, лекар и застъпник на пациентите в Коулфийлд – предимно еврейски квартал на около 10 минути от центъра на Мелбърн. „Това, което не можах да разбера, е защо родителите ми изглеждаха толкова щастливи на снимките, които имам такива от онова време. В това нямаше смисъл за мен, защото те просто излязоха от лагерите и аз си мислех, че биха били съкрушени. Как така имаха усмивки на лицата си?“