Запознайте се с музите, които вдъхновяват някои от най-емблематичните произведения на изкуството в историята

Най-емблематичните музи в историята на изкуството ни подтикват да задаваме още и още въпроси. Кои са те? Какъв е животът им? Как се запознават художниците, които ги рисуват?…

Но тяхната почти неразгадаема природа, начинът, по който личността им е едновременно разпръсната върху платното, но и прикрита от него, се противопоставя на нашето любопитство – и именно това поражда толкова много очарование.

Дискусиите за музите обикновено поставят художника на първо място, като създател на произведението, а музата – като модел. Но сега една нова книга твърди, че това може и да не е правилно. В „Muse: Uncovering the Hidden Figures Behind Art History’s Masterpieces“, историкът на изкуството и критик Рут Милингтън изследва живота на група музи, ролята, която са играли в историята на изкуството, и наследството, което са оставили през живота си. Според Гарет Харис и Хосе да Силва от Art Newspaper, 30-те представени музи включват редица „неочаквани и пренебрегвани фигури“, както и по-известни личности.

Целувката (1907-08 г.), от Густав Климт

Анализът на Милингтън разглежда музите на известни художници като Диего Веласкес, Пабло Пикасо и Густав Климт. В първата глава тя анализира портрета на Веласкес от 1650 г. на неговия тогава поробен помощник Хуан де Пареха, когото художникът по-късно ще освободи от робство. (самият Де Пареха също става художник). В друга Рут разглежда „Плачещата жена“ на Пикасо, измъчен образ на неговата любовница, фотографката Дора Маар, от 1937 г. Милингтън също така изследва историята на дългогодишната приятелка на Климт Емили Фльоге, моден дизайнер, чиито дрехи фигурират в работата на художника и която може да е била изобразена в „Целувката“ (1907-08).

Емили Фльоге (1902 г.), от Густав Климт

„Muse“ променя предишното възприемане на музите като покорни, като празно платно, а не като ручей на идеи. Книгата сравнява съвременната ни представа за музата с древногръцките музи – девет богини, които представляват изкуствата, реториката, трагедията, танца и астрономията, наред с други дисциплини. Епичните поеми като „Теогония“ на Хезиод, „Одисея“ и „Илиада“ започват с някакъв призив към богиня или муза.

„С поглед към древния им произход, музите далеч не са били пасивните субекти, които художника да рисува или за които да пише“, обяснява Милингтън. „Те са били агенти на божествено вдъхновение. Връзката художник-муза е почитана и поетите са отдавали почит на тези божества.“

Собствената дефиниция на Милингтън за „муза“ е широка и нетрадиционна, като обхваща не само човека зад портрета, но и знаменитостта, която създава специфичен образ, филмовата звезда, която играе хиляди роли в една фотосесия, и художника, чийто любим обект е самата тя. Тези категоризации разширяват представата ни за това какво означава да си муза.

Книгата е разделена на седем глави, които разглеждат всеки аспект на музата: като творец сам по себе си, като аз, като член на семейство, като любовник, като изпълнител, като представител на художествено движение и като социално съобщение. Милингтън пита дали творците просто се възползват от музите или те са вдъхновяващите сили с истинска свобода на действие. Отговорът, разбира се, е мътен и се намира някъде по средата.

Когато става въпрос за отношенията на Пикасо с Маар, например, двамата са в много аспекти симбиотични, казва Милингтън на Atlas Obscura. Стилът на Пикасо може да е дал тласък за собствената работа на Маар, но тя го запозна с фотографията и „с нейната ултралеви политически виждания във време, когато е наистина рядко жена да бъдат член на такава партия“. Всъщност нейната дръзка политическа позиция вероятно е накарала художника да нарисува „Герника“, голяма черно-бяла картина, която изобразява германската бомбардировка през 1937 г. на град на баски по време на Гражданската война в Испания. Атаката унищожава около 70% от Герника и убива или ранява 1600 души – приблизително 1/3 от общото население на града.

За Милингтън Пикасо използва думата „муза“ като нещо, зад което да се скрие, начин да замъгли истинската история.

„Имам чувството, че Пикасо и другите художници от 20 век са играли с тези митове за музата“, казва авторката пред Atlas Obscura. „Те представят идеята, че за да бъдеш велик художник, можеш и може би дори трябва да притежаваш муза. Те също така рамкират музата в този дисбаланс на властта: „художникът“ е активен, а „муза“ е пасивна.“

Дори Маар по-късно нарича всички нейни портрети на Пикасо „лъжи“, твърдейки, че „нито един“ не я представлява.

Елизабет Сидал

Други музи, като Елизабет Сидал, която краси Офелия от Джон Еверет Миле (1851–1852) като злочестата любовница на Хамлет, обикновено се изобразяват като трагични фигури. Процесът на моделиране за картината се оказва доста труден; Сидал лежи във вана, пълна с вода, с маслени лампи отдолу, за да се поддържа водата топла, часове наред.

„В един случай лампите изгасят, а Миле е толкова погълнат от картината си, че дори не забеляза“, отбелязва Тейт Бритайн. „Докато позира за картината, Елизабет изстива и се разболява. Баща й плаща за частен лекар, но по-късно нарежда на Миле да покрие изцяло медицинските сметки.“

Но дори Сидал не е всичко, което историята й я представя. Всъщност, пише Милингтън, моделът е бил заплатен – и то добре заплатен – за работата си.

„Тя моделира на непълно работно време, докато същевременно работи в магазина за шапки, но с течение на времето сама превръща това да е муза в печеливша кариера“, добавя Милингтън.

Пиета (1498–99 г.), Микеланджело

Други музи отразяват нещо по-голямо. „Няма жена, няма тъга“ (1998 г.) на Крис Офили представя Дорийн Лорънс, чийто син тийнейджър е намушкан до смърт при расистка атака през 1993 г. Портретът показва Лорънс със светлосини сълзи, течащи от лицето й като във всяка сълза Офили постави колажна снимка на сина й Стивън.

„Картината може да се чете като съвременна пиета (pietà – картина или скулптура на Дева Мария, която държи мъртвото тяло на Христос в скута си или в ръцете си)“, пише Милингтън. „Напомняйки поразената от скръб фигура на Мери, фигурата на Офили изразява нежност и интензивност, предизвиквайки състрадание у зрителите както към Дорийн Лорънс, така и към всички скърбящи майки.“

Съвременните музи, предполага Милингтън, са толкова артистични, колкото и художниците, които ги изобразяват. Както фотографът Тим ​​Уокър казва на авторката, портретът на една муза – вместо на един модел – е като „ръкостискане, прегръдка, споразумение, в което се срещаме по средата на пътя на сътрудничеството.“

„В днешния постфеминистки свят жените продължават съзнателно да си възвръщат ролята на активната, авторитетна муза. Грейс Джоунс, Бионсе Ноулс, Тилда Суинтън – всички тези жени са страхотни агенти, които избират да влязат в отношения творец-муза със свои собствени условия“, пише Милингтън. „Модерните музи като тези играят решаваща роля при определянето на крайния образ.“